Теодор Стърджън - Повече от човешки

— Приятно ми е да гледам как се оправяш.

— Да, оправям се — изръмжа той. — Трябва да се оправя! Трябва да съм болен. Да съм болен и да ставам все по-зле.

— Кой ти каза това? — попита остро тя.

— Томпсън — излая той и се отпусна назад, гледайки я с глупаво удивление. С креслив, пресипнал глас на юноша той изхленчи:

— Томпсън? Кой е Томпсън?

Тя сви рамене и каза сухо:

— Предполагам този, който ти е казал, че трябва да си болен.

— Да — прошепна той и после отново, като че ли озарен от някакво смътно прозрение — даа… — Размаха парчето тръба към нея. — Аз го видях. Томпсън. — Погледът му се спря на тръбата и той дълго я разглежда. Поклати глава, затвори очи. — Аз търсех… — гласът му заглъхна.

— Томпсън ли?

— Не — изсумтя той. — Не него! Не съм искал да го видя. Да, исках — поправи се той. — Исках да му пръсна черепа.

— Така ли?

— Да. Знаеш ли, той… той беше… ох, какво става с главата ми? — извика той.

— Шшт — опита се да го успокои тя.

— Не мога да си спомня, не мога — каза той. — Това е като… виждаш как нещо се издига от земята и трябва да го хванеш, скачаш с всички сили, така че колената ти изпукват, протягаш се и го докосваш с пръстите си, едва с върховете на пръстите си… — Гърдите му се издигаха и спадаха. — Висиш така цяла вечност, докоснал го с върховете на пръстите си, и знаеш, че никога няма да успееш, няма да го хванеш здраво. А после падаш и гледаш как то се издига все по-нагоре и по-нагоре, отдалечава се и става все по-малко и по-малко и ти никога няма… — той се облегна назад и затвори очи. Дишаше тежко. Каза едва чуто:

— И ти никога няма…

Ръцете му се свиха в юмруци. Едната все още държеше алуминиевата тръба и сякаш открил я за първи път, той отново се учуди, обърка се.

— Отдавна я имам — каза той, като я разглеждаше. — Смахната работа. Всичко това сигурно ти се струва смахната работа, нали, Джейни?

— О, не.

— Все още ли ме смяташ за смахнат?

— Не.

— Аз съм болен — изхленчи той.

Тя се изсмя така, че го стресна. Отиде до него и го дръпна да стане. Заведе го до банята и протегна ръка да светне лампата. Бутна го вътре до умивалника и почука с кокалчетата на ръката си по огледалото.

— Кажи сега, кой е болен?

Той погледна загладеното лице, което се взираше в него, лъскавата коса и ясните очи. Искрено учуден, той се обърна към Джейни:

— Че аз от години не съм изглеждал толкова добре. Откак бях в… Джейни, аз май съм бил в армията.

— Така ли?

Той отново погледна в огледалото.

— Наистина не изглеждам болен — каза той, като че ли на себе си. Докосна бузата си. — Кой непрекъснато ми повтаря, че съм болен?

Чу отдалечаващите се стъпки на Джейни. Изгаси лампата и я последва.

— Иска ми се да му строша гръбнака на този Томпсън. Да го хвърля направо през…

— През какво?

— Чудно — каза той, — щях да кажа през тухлена стена. Толкова усилено си го мислех, че си представих как го хвърлям.

— Може би си го направил.

Той поклати глава.

— Не беше стена. Беше стъклена витрина. Спомних си! — извика той. — Видях го и щях да го ударя. Видях го да стои там на улицата и да ме гледа, изкрещях и се нахвърлих върху него и… и… — Погледна белезите на ръката си и каза учудено. — Обърках се, отстъпих крачка назад и вместо него ударих витрината. Господи!

Седна изтощен.

— Така се озовах в затвора и край… Лежи в този скапан затвор и се разболей. Не яж, не се движи, ставай все по-зле и по-зле и край.

— Но това не беше край, нали?

Той я погледна.

— Не. Не беше. Благодарение на тебе. — Погледна очите й, устата й. — А ти, Джейни? Какво всъщност се мъчиш да постигнеш? Тя сведе очи.

— О, съжалявам. Извинявай. Сигурно прозвуча… — Протегна ръка към нея, но я отдръпна, без да я докосне. — Не знам какво ми става днес. Просто… не те разбирам, Джейни. Аз какво съм направил за теб?

Тя бързо се усмихна.

— Оздравя.

— Но това не е достатъчно — каза той искрено. — Къде живееш?

— Точно отсреща през коридора — посочи тя.

— Тъй ли?

Спомни си нощта, когато плака, но прогони спомена, защото се почувствува неловко. Обърна се настрани, търсейки как да смени темата.

— Да излезем — предложи той.

— Добре.

Дали наистина в гласа й се почувствува облекчение?

Возиха се на бързото влакче, ядоха захарен памук и танцуваха в един павилион на открито. Той се учуди на глас откъде ли знае да танцува, но до вечерта не спомена нищо друго за мислите, които го измъчваха. За пръв път забеляза, че му е приятно с Джейни; това не беше всекидневие, а Специален случай. Никога не бе я виждал да се смее толкова непринудено, да изгаря от нетърпение да се вози на това, да опита онова или да отиде да види какво има ей там. По здрач стояха един до друг, облегнати на перилата покрай езерото и гледаха хората, които се къпеха в него. Тук-там по плажа имаше влюбени двойки. Хип се усмихна при тази гледка и се обърна към Джейни, за да сподели нещо, но се спря, като видя странния копнеж, който бе омекотил острите й черти. Някакво чувство — неопределено и нежно, се надигна у него и го накара бързо да извърне глава. От една страна, то беше уважение към нейното необичайно самовглъбяване и нежелание да го наруши, а от друга — за пръв път му мина през ум, че пълната й всеотдайност към него едва ли е всичко, което тя иска от живота. Неговият живот всъщност започна от деня, в който тя влезе в килията му. Но никога досега не се бе замислял, че нейният четвърт век, преди да го срещне, не е чиста страница като неговия.