Теодор Стърджън - Повече от човешки

Върнаха се мълчаливо до централната алея, осветена от стотици лампи, които им изглеждаха жалки; до кончетата от въртележките, които уж препускаха, но бяха спънати. Истинската светлина, истинското движение останаха зад тях, в сгъстяващия се мрак и сега и двамата нямаха сили за никаква реакция. С пневматичните пистолети, които изстрелват топчета за тенис по дървени бойни кораби; с ръчките, които въртяха, за да накарат хрътките да се надбягват нагоре по хълма; със стрелите, които хвърляха по балоните — с всичко това те заровиха нещо, което сега им изглеждаше толкова незначително, че дори не остави никаква следа.

Вниманието им привлече един павилион, в който имаше два военни допълнителни сервоусилвателя, имитиращи радарно устройство за насочване на оръдието. Имаше миниатюрно зенитно оръдие, което се насочваше ръчно, като и най-малкото му движение веднага се предаваше посредством сервоусилвателя на огромното оръдие отзад. По тавана, представляващ половината от купола, прожектираха силуети на бързо прелитащи самолети. Това всъщност беше една смесица от разни примамливи джунджурии, които образуваха наистина много ефектна бутафория.

На Хип най-напред му беше забавно, после се заинтересува, а след това се очарова от това, как огромното оръдие на двадесет фута зад него послушно следваше и най-малките му движения, като ту рязко променяше вертикалния и хоризонталния ъгъл, ту плавно следваше целта. Хип изпусна първия „самолет“, изпусна и втория, но след това отчете точно грешката и започна да улучва целите, които се появяваха все по-бързо една след друга. Свали ги всичките. Джейни пляскаше с ръце като дете. Човекът, който обслужваше стрелбището, им даде като награда една зацапана и лакирана глинена статуйка на полицейско куче, която не струваше и една пета от цената на входната такса. Хип я взе гордо и махна на Джейни да отиде при него до спусъка. Тя започна неуверено да се прицелва и се засмя, когато огромното оръдие зад нея кимна и се размърда. Хип наблюдаваше с пламнали страни и с опитно око определяше мястото, където щеше да се появи следващата цел. Неочаквано той каза през зъби:

— Четиридесет деления нагоре или по-добре в десния квадрант, ефрейтор, иначе феите ще размагнитят взривателите ви.

Джейни леко присви очи — може би за да се прицели по-добре, но не отвърна нищо. Тя свали първата цел още преди да се е показала напълно над изкуствения хоризонт. Свали и втората, и третата. Хип плесна с ръце и радостно извика името й. В един миг тя изглеждаше като че ли прави някакво усилие да се овладее — като човек, който с мъка се откъсва от мислите си, за да се включи отново в разговора на околните. Изпусна една цел, после още четири. Улучи две — една ниско летяща, другата високо летяща — и изпусна последната на половин миля.

— Не много добре — беше възбудена.

— Добре, добре — каза той като кавалер. — Напоследък вече не е необходимо да ги уцелваш точно.

— Как така?

— Ами така. Важното е само да ги насочиш. Оттам нататък взривателите си знаят работата. Това куче страда от диабет.

Тя свали поглед от лицето му, погледна към статуйката и се засмя.

— Ще си го запазя — каза тя. — Хип, цялото ти сако е посипано с този отвратителен искрящ прах. Хайде да подарим статуйката на някого.

Дълго се разхождаха сред фалшивия блясък на павилионите и търсиха някой, на когото да подарят кучето, докато най-после намериха подходящ обект — едно сериозно хлапе на около седем години, което методично смучеше последните остатъци от масло и сок от един добре огризан царевичен кочан.

— Това е за теб — изчурулика Джейни. Детето не обърна никакво внимание на протегнатия към него подарък и продължи да гледа Джейни с ужасяващо възрастните си очи.

Хип се засмя.

— Не ти го продаваме! — каза той и клекна до момчето. — Хайде да сключим една сделка. Ще го вземеш ли, ако ти дадем един долар?

Не последва отговор. Момчето продължаваше да смуче кочана, без да сваля очи от Джейни.

— Труден клиент — ухили се Хип.

Изведнъж Джейни потръпна.

— Нека да го оставим на мира — каза тя, загубила настроението си.

— С мен не може да излезе на глава — каза весело Хип. Той остави статуйката на земята до очуканите обувки на момчето и мушна банкнота от един долар в една от цепките на дрехите му, която най-много приличаше на джоб.

— За мен беше удоволствие да имам работа с вас, сър — каза той и последва Джейни, която вече се беше отдалечила.