Теодор Стърджън - Повече от човешки

Защо го бе спасила? Защо точно него, ако е трябвало да спасява някого? Защо…?

Какво ли можеше да иска тя от него? Имаше ли нещо в потъналия му в забрава живот, което той можеше да й даде. Ако имаше такова нещо, закле се Хип мълчаливо — нейно е, каквото и да е то; немислимо бе това, което тя можеше да получи от него, да е по-важно от факта, че той откри живота благодарение на нея.

Какво ли можеше да е то?

Усети, че се е загледал в плажа и малката галактика влюбени, всяка двойка — отделен свят, затворен, но в пълна хармония с останалите светове, носещи се из лунния здрач. Влюбени… И той бе познал вълненията на любовта… някъде там назад, в мъглата. Не можеше да си спомни къде, с кого… но чувството му беше познато и с него изплува и старата позната мисъл — не, докато не го издиря и… Но нишката отново му се изплъзна. Каквото и да е било то, било е по-важно от любовта, и от женитбата, и от работата, и от чина на полковник. (Полковник ли? Да не би някога да е искал да става полковник?)

А може би Джейни беше неговото завоевание. Може би тя го обичаше. Видяла го е и в миг чудото е станало и сега се опитваше да го спечели по свой начин. Добре тогава. Щом това иска…

Той затвори очи и си представи лицето й, леко наклонената й глава в мълчаливо, загрижено очакване; нежните й силни ръце и гъвкавото й тяло, очарователната й жадна уста. Пред очите му бързо премина поредица от кадри, регистрирани от мъжа в него, но забутани някъде из болното му съзнание и забравени там: краката на Джейни, очертани на фона на прозореца през разноцветния облак на копринената й пола, купена от „Либърти“; Джейни с блуза в национален стил срещу копие от утринни слънчеви лъчи, което не се забива, а се огъва в голото й рамо и меката извивка на гърдите й. Джейни танцува, отдръпва се и после се притиска до него, като че ли тя и той са златните листенца на електроскоп (Къде е виждал… работил… с електроскоп… Ами да, разбира се: В… И отново всичко му се изплъзна.) Джейни, почти невидима в гъстия мрак, който се плиска наоколо, бледо сияние през мъглата от найлон и горчивите сълзи в очите му, здраво стиснала ръцете му, докато той се успокои.

Но в тази ежедневна близост — по време на ядене и разходка, в дългите часове, прекарани заедно в мълчание, без нито едно докосване, без нито една любовна дума, нямаше никакъв опит за ухажване. Любовта, дори и най-сдържаната и мълчаливата, е настоятелна, тя е жажда и копнеж. Джейни за нищо не настояваше. Само… само чакаше. Ако се интересуваше от неизвестното му минало, то тактиката й беше напълно пасивна — тя само чакаше, готова да приеме това, което той сам би могъл да открие. Ако я интересуваше какво е бил, какво е правил, нали щеше да го разпитва, да рови, да чопли, както правеха Томпсън и Бромфийлд? (Бромфийлд ли? Кой е той?) Но тя не правеше това, никога.

Тогава сигурно е другото, другото е причината тя да гледа влюбените с такава сдържана тъга, като човек без ръце, омагьосан от звуците на цигулка…

Кадрите продължаваха да се редят. Устните на Джейни, сочни, спокойни, чакащи. Сръчните й ръце. Тялото й, навярно гладко като рамото й, стегнато, топло, диво и очакващо…

Като че ли по негово внушение тя се обърна към него. Дъхът им секна, увисна помежду им като символ, като обещание, жив и слят в едно. Докато разтуптените им сърца отмерят два удара, те бяха сами на своята планета сред осеяния с влюбени космос. После по лицето на Джейни премина някаква спазма. Това не беше усилие да се овладее, а по-скоро някакво съсредоточаване, прецизно настройване.

Нещо стана с Хип, като че ли дълбоко в него се появи някаква страшно твърда сфера от вакуум. Той си пое въздух и магията около тях изчезна с дъха му, отиде в сферата от вакуум, която я погълна и я уби напълно, в един миг. Никой от двамата не помръдна, само кратка спазма премина по лицето й. Все още стояха неподвижни, близо един до друг; лицето й, озарено от залеза, с рязко очертани светлини и сенки, беше вдигнато нагоре, към него. Но вълшебството, сливането, бе изчезнало — вече не бяха едно, пред него отново стоеше спокойната и търпелива Джейни, като че ли никога не се е разпалвала. Но истинската промяна беше у него. Ръцете му, вдигнати да я прегърнат, се отказаха, устните му изтърваха неродената целувка, тя се отрони и изчезна. Той отстъпи крачка назад.

— Да вървим, а?

По лицето на Джейни бързо премина сянка на разочарование. Това беше като другите неща, които го измъчваха — осезаеми и гладки, изплъзващи се от върховете на пръстите му, без да успее да ги улови. Той почти разбра за какво съжалява тя, долови го, но след миг го изпусна и то започна да се смалява, отдалечавайки се от него.