Теодор Стърджън - Повече от човешки

На по-следващия се прибраха по-късно, защото ходиха на естраден концерт.

После, един следобед валеше и те отидоха на кино. Той изгледа филма, без да каже нито дума, без да се усмихне, без да се намръщи, без да се развълнува от музиката.

„Кафето ти.“ „Да занесем това на пералнята.“ „Ела.“. „Лека нощ.“ Това бе всичко, което тя му казваше. Но непрекъснато наблюдаваше лицето му и чакаше, търпеливо чакаше. Събуди се. Пълен мрак. Не знаеше къде се намира. Но лицето беше там — бледо, с рунтави вежди, дебели лещи и остра брадичка. Той изрева насреща му и то му се усмихна. Когато разбра, че лицето не е в стаята, а в съзнанието му, то изчезна… не, той просто вече знаеше, че лицето го няма там. Обзе го гняв, че го няма; просто мозъкът му щеше да се пръсне от ярост. Да, но кой е той? — попита той и си отговори: „Не знам, не знам, не знам…“ И гласът му се превърна в затихващо стенание. Пое дълбоко дъх и нещо в него се плъзна, разпадна се и той заплака. Някой взе ръката му, после другата, задържа ги в своите ръце. Беше момичето. Чула го бе и бе дошла. Значи не беше сам.

Не беше сам… Това го накара да заплаче още по-силно, по-горчиво. Тя се надвеси над него, той я хвана за китките, погледна през мрака нагоре към лицето й, към косата й и дълго рида.

Тя остана при него, докато риданията му постепенно стихнаха и той заспа. Едва тогава пусна ръката й, тя придърпа одеялото до брадата му и излезе на пръсти от стаята.

На сутринта той седна на ръба на леглото, загледан в парата на горещото кафе, която постепенно се разсейваше и изчезваше в слънчевата светлина. Когато тя сложи яйцата пред него, той погледна нагоре към нея. Устата му потрепна. Тя стоеше пред него, чакаше.

— А ти закусвала ли си? — най-после каза той.

Нещо припламна в очите й. Тя поклати глава отрицателно.

Той погледна надолу към чинията, сякаш искаше да разгадае нещо. Най-после я бутна леко напред и стана.

— Ти изяж това — каза той. — Аз ще приготвя още.

Бе виждал усмивката й, но не бе я забелязвал. Сега като че ли топлината на всички усмивки се събра в тази. Тя седна и започна да яде. Той изпържи яйцата, не така хубаво, както нея. Те бяха готови, преди да се е сетил за хляба, и докато ядеше яйцата, филийките изгоряха. Тя не се опита да му помогне дори когато той гледаше глупаво масичката, мръщеше се и се почесваше по брадата. Най-после той сам се сети какво търси — другата чаша, която беше на скрина. Наля й горещо кафе и взе другото, което тя не беше докоснала. Момичето отново се усмихна.

— Как се казваш? — попита той за първи път.

— Джейни Джерард.

— О!

Тя внимателно се вгледа в него, после протегна ръка и взе чантата си, която висеше закачена на леглото. Отвори я и извади късо парче метал. На пръв поглед то приличаше на парче алуминиева тръба, дълго около осем инча и с овално сечение, но беше гъвкаво — изплетено от тънки жички, а не пресовано. Дясната му ръка лежеше до чашата с кафе. Тя я обърна с дланта нагоре и постави парчето тръба в нея.

Би трябвало да го е видял, защото погледът му бе насочен надолу, към чашата. Не стисна пръстите си около тръбата. Изразът му не се промени. Взе една филийка препечен хляб. Парчето тръба се търколи от ръката му, застана на ръба на масата и падна на пода. Той си намаза филийката с масло.

След като за пръв път се нахраниха заедно, нещата се промениха. Той вече не се събличаше пред нея, забелязваше, ако тя не се храни с него. Започна да плаща за дребни неща — автобусни билети, закуски, а по-късно — да я пуска пред себе си, когато влизаха някъде, и да я държи леко за лакътя, когато пресичаха улицата. Ходеше с нея на покупки и носеше пакетите.

Спомни си името си; дори си спомни, че Хип идва от Хипократ. Но не можеше да си спомни откъде му е това име, нито къде е роден, нито каквото и да е друго за себе си. Тя не настояваше, не го питаше. Просто прекарваше целия ден с него и чакаше. И държеше парчето алуминий винаги пред очите му.

То беше до чинията му почти всяка сутрин на закуска. Появяваше се в банята, с мушната в него дръжка на четката за зъби. Веднъж той го намери в страничния джоб на сакото си, където редовно се появяваха по няколко банкноти, свити на руло; този път парите бяха мушнати в него. Той ги извади и разсеяно остави парчето тръба да падне, Джейни трябваше да го прибере. Веднъж тя го сложи в обувката му и като не можа да обуе обувката си, той я обърна, парчето падна на пода и си остана там. Сякаш то беше прозрачно или дори невидимо за него. Когато трябваше да го хване с ръка, както в случая с парите, той правеше това несръчно, без да го забелязва, пускаше го някъде и очевидно забравяше за него. Джейни никога не го споменаваше. Само тихомълком го изпречваше на пътя му, отново и отново, търпелива като махало.