Чад Оливър - Ветровете на времето

Ако непознатият не успееше да намери достатъчно припаси от града… тогава какво?

Уес се опита да насочи мисълта си към по-приятни неща.

Това обаче се оказа не така лесно. Без значение откъде започваха, мислите му винаги се връщаха към мъжа, да не говорим за четиримата му спящи другари. Кои бяха те? Откъде са дошли?

И какво искаха?

Противно на желанието си той трябваше да признае, че се възхищава от мъжа. От негова гледна точка последният вършеше нещо дръзко и забележително, дори фантастично. Той изглеждаше съвършено чужд, не познаваше дори такива обикновени неща като шоколада. Не знаеше английски или отказваше да говори. Вероятно Уес му изглеждаше също толкова странен, колкото и той на него. И все пак той пожела да облече дрехите на другия и да се опита да намери пътя към един град, където би могъл да купи храна, каквато никога преди това не е виждал, с пари, които навярно не можеше да разбира.

Мъжът имаше свои собствени тревоги.

Това някак си караше Уес да се чувствува в известна степен по-добре.

Той се унесе и потъна в неспокоен сън.

Събуди го щракването на отварящата се врата. Човекът мина бързо и я затвори след себе си. Изглеждаше крайно изтощен и здравата трепереше. Уес се опита да се изправи, но не можа да помръдне.

Мъжът го погледна… как? Ядосано? Безнадеждно? Постави на земята картонената кутия, която носеше, и я отвори. Дори на Уес му се видя жалко. Четири хляба. Две консерви аспержи. И около петдесет шоколадчета. Отново твърде пребледнял, мъжът се опъна на камъните до Уес, въздъхна леко и заспа. Захърка.

Нямаше какво повече да гледа. Уес почувствува, че досега бе запаметил всяка подробност на пещерата — от тъмните силуети в нишите до пукнатините върху скалите, които го ограждаха. Вече не бе уморен и като че ли съзнанието му бе някак по-бистро. Странно, ужасът беше го напуснал. Все още се страхуваше, беше несигурен, но цялата работа бе заприличала на приказен сън, в който нищо не беше на мястото си, но всичко накрая щеше тъй или иначе да се оправи.

Разпозна симптомите на шока в себе си.

„Значи, че действието на упояващото средство намалява. Само да мога да се съвзема, преди да се е събудил.“

Той чакаше, не му оставаше нищо друго.

Мислеше за спящия до себе си. Очевидно беше ходил до Лейк Сити. Пеш ли бе отишъл, или беше взел колата? Беше купил някои неща, а това предполагаше експерименти с парите. Сигурно, сигурно беше предизвикал сензация в Лейк Сити. Рано или късно някой щеше да направи връзката с Уес, ако не беше я направил вече. И тогава…

Биха ли могли да го намерят?

И какво щяха да намерят? Жив човек… или нещо друго?

Времето течеше много бавно. Уес си помисли, че малко по малко идва на себе си, но това не ставаше достатъчно бързо. И когато човекът до него се събуди, Уес още можеше само да движи леко насам-натам главата си.

„Пак се започва.“

Човекът стана и погледна Уес внимателно. Уес лежеше съвсем неподвижен и сдържаше дъха си. Непознатият се усмихна леко и докосна рамото му, с което Уес реши, че иска да му вдъхне кураж.

„Или пък опипва за по-хубава мръвка?“

Мъжът се протегна и изяде два шоколада почти без явна охота. После отиде до нишите и огледа телата, които все още спяха в тях. Гледа ги дълго, докосна внимателно едно от тях.

Не последва никаква реакция. Уес се зарадва.

Той не знаеше какво щеше да излезе от тази ниша и абсолютно никак не бързаше да узнае.

Човекът извади оръжието — същото, което бе употребил срещу Уес. Провери го старателно и завъртя една шайба върху приклада.

Облиза устните си.

Уес внезапно изстина, но незабавно се съвзе.

„Престани да мислиш за това! Сам влошаваш нещата.“

Овладял се до известна степен, Уес разбра какво щеше да прави мъжът. Съвсем очевидно беше. Колкото и странен да изглеждаше той, в никакъв случай не бе невъзможно да се проследи насоката на мисълта му. Щом не можеше да купи достатъчно храна за едно прилично ядене, трябваше да я получи по някакъв друг начин.

Ето защо отиваше на лов.

Излезе отново през вратата, като взе оръжието със себе си.

Независимо от положението си, Уес несъмнено бе любопитен. Ако човекът търсеше само храна и ако наистина можеше да използува това оръжие за лов, защо му трябваше най-напред да ходи чак до Лейк Сити? По тези планини имаше достатъчно дивеч, особено ако не си извънредно придирчив към храната. Нямаше ли да бъде по-просто направо да убие някоя сърна или каквото и да е там.

„Той обаче едва ли е знаел колко далече се намира Лейк Сити. А може би търсеше нещо по-съществено от храна?“