Чад Оливър - Ветровете на времето

Реши все пак да потърси колата.

Тръгна с отмерена, широка стъпка, почти се затича. Шляпаше и се подхлъзваше, но успяваше да запази равновесие. С времето шокът беше попреминал.

„Редно е да има някакво логично обяснение. Самолетна злополука? Може би трябваше да кажа нещо, да се опитам да помогна…“

Но продължи да върви.

Наоколо започнаха да се извисяват дървета и той усети сочния дъх на мокрите борове. Лунната светлина тук се процеждаше между боровете, сенки го подлъгваха по пътеката. Прегази отново потока и продължи да се спуска.

Пътеката извиваше рязко надясно.

Уес взе завоя почти на бегом и изведнъж се закова на място, като че ли бе връхлетял с всички сили в стена.

На пътеката го чакаше съшият човек.

Той стоеше там, едва-едва осветен от леденото сияние на луната, не помръдваше. Лицето му беше така мъртвешки бледо, както му се бе сторило и в пещерата. Беше висок, по-висок от Уес, и слаб. Очите му бяха две трескави сенки върху бледото му лице.

— Кой сте вие? — извика Уес с глас, по-силен, отколкото възнамеряваше. — Какво искате?

Човекът не каза нищо. Потокът бълбукаше в нощта.

— Говорете! Какво, по дяволите, се опитвате да правите?

Никакъв отговор.

Уес се приготви, стисна здраво камъка в ръка. Нямаше никакво намерение да тича обратно нагоре по планината.

— Махни се от пътя ми — каза той.

Човекът — ако наистина беше човек — не се помръдна.

В университета Уес беше отличен полузащитник и се бе справял и с по-огромни мъже от този тук. Свали очилата си, сложи ги в джоба на панталона си, за да ги запази от пряк удар. После присви очи, пое дълбоко дъх и в ръка с готовия да полети камък се втурна към стоящия на пътеката човек.

Напълно спокойно човекът вдигна своята ръка. В нея имаше нещо. Това нещо издаде меко „чуг“ и Уес Чейс се намери на земята, а лицето му буквално докосваше една от обувките на мъжа. Никога преди не беше виждал обувка като тази.

Като че ли беше в пълно съзнание, но не можеше да се движи. Долови ударите на сърцето си, но не чувствуваше земята под себе си. Внезапно, противно на всякакъв разум, в душата му настъпи покой като в някакъв сън, в който всичко е без значение, след като скоро ще се събудиш и то ще изчезне…

Но не изчезна.

Човекът — трябва да беше човек — не проговори. Той вдигна Уес и го метна на рамото си — не грубо, но с учудващо безразличие.

„Като чувал с картофи“, помисли си Уес.

Човекът започна да се изкачва отново по планината.

„Тежа почти двеста фунта, невъзможно е да ме мъкне по целия път нагоре.“

Но непознатият се справяше. Задъхваше се и на всеки стотина ярда сваляше Уес на земята, докато си почиваше, но продължаваше да върви. Уес гледаше как дърветата оредяват и започват скалите, видя и луната — самотна, студена и далечна в нощта.

Бавно, непоколебимо, човекът се изкачваше към ледниковото езеро. Завиха към скалния заслон. Уес видя, че рибарското му кошче още лежеше там, където го беше оставил, и съвсем неуместно си помисли, че поради студа рибата е все така хубава. Забеляза също и калъфа с въдицата си, но къде бе паднала шапката му, не можа да види.

Човекът влезе в пещерата пръв и издърпа Уес след себе си. После го влачи някакви си петнадесет стъпки по каменния под натам, където Уес за пръв път бе забелязал отражението, което бе взел за рудна жила.

Не беше рудна жила. Врата.

Човекът отвори скритата, прилична на люк на подводница врата. В пещерата плисна бледо сияние, подобно на светлината отвън. Човекът мина през вратата и изтегли Уес след себе си.

После я затвори и Уес чу отчетливото щракване на ключалката.

Човекът го намести в полуседнало положение до една стена и след това се отдалечи. Уес се опита да се размърда, но не успя. Изобщо нямаше усещане за положението на тялото си — дали седи, или се е облегнал на стената. От врата надолу беше като мъртъв.

Но очите му виждаха. Огледа се, доколкото можа.

Намираше се в голяма пещера в скалата, вероятно четиридесет ярда широка в най-дълбоката си част. Очевидно беше някаква естествена пещера, макар че беше очистена от отломките и беше загубила характерния си облик.

И, естествено, беше изолирана от света чрез тази необикновена входна врата.

Цареше пълна тишина, чуваше се само дишането — неговото собствено и това на мъжа.

Пещерата не беше празна. Това бе най-лошото. Уес знаеше, че нормалните му реакции по някакъв начин бяха потиснати, но му се струваше, че се досеща за това, което вижда в отдалечената стена.