Чад Оливър - Ветровете на времето

Обърна гръб на вятъра и с петата клечка успя да запали цигара. После присви очи и опипом се придвижи към пътеката, която водеше покрай втурналия се поток надолу по планината. Беше определено в окаяно състояние и с готовност би признал, че цивилизацията в края на краищата не е чак толкова лоша.

Стига да можеше да се добере до нея.

Градушката плющеше здравата и Уес се обезпокои за очилата си. Ако те се счупеха, той не би бил способен да продължи по планинската пътека. Опита се да държи главата си наведена, но така излагаше врата си.

Опита се да ускори крачка и изведнъж се подхлъзна на ледените зърна и падна по гръб. Изправи се невредим, ала усети, че го обзема паника.

„По-бавно, каза си мислено. Не бързай!“

Трудно му беше да вижда. Не можеше така лесно да следва потока, защото скалите и храстите преграждаха пътя му. Само да можеше да си спомни от коя страна беше пътеката…

Но не можеше. С мъка газеше по онова, което бе взел за пътеката, а то просто свърши при една висока скала. Сега вятърът виеше, а градушката беше най-страшната, която някога е виждал. Погледна часовника си.

Пет без четвърт.

Ако облаците не се вдигнеха, щеше да се стъмни след час.

Опита се да се върне по стъпките си и отново падна, този път сред бодливи храсти, които одраскаха лицето му.

„Не си струва да си троша краката. Дявол знае къде се намирам…“

Той спря, заслони с ръка очите си, опита се да открие нещо, каквото и да е.

Там!

Над него.

Не е ли онова скален заслон, онази сянка под издатината?

Постави на земята калъфа с въдицата и рибарското кошче и запълзя с мъка нагоре по скалите. Разпра крачола на панталона си, но не почувствува нищо. Градът го удряше право в лицето, загуби шапката си. Строполи се върху издатината — „като риба“, помисли си той обезумял — и изпълзя с мъка в кухината, образувана от надвиснала скала.

Вятърът все така го пронизваше. Той се преви одве и се промъкна към дъното на скалния заслон. Видя отвор — не много, но достатъчно голям, за да мине тялото му.

Пещера?

Няма значение.

Пое дълбоко дъх, опипа пред себе си, за да се увери, че няма наклон, и се провря вътре.

Беше прекалено тъмно, за да вижда ясно, но беше сухо. Бръкна в джоба на ризата под якето си, извади клечка кибрит и щракна. Вдигна я над главата си и се опита да разбере къде се намира.

Слабата светлина не свърши много работа. Съобрази, че навярно се намира в някаква пещера; виждаше само едната й стена, макар че таванът беше твърде нисък. На около петнадесет стъпки зад него проблесна нещо метално — рудна жила може би.

Клечката угасна.

Той се заслуша, готов да изтълкува и най-слабото дращене или скърцане като шум от вълци, змии или нечия друга „обаятелна“ компания. Не чу нищо. В пещерата тегнеше само прашна тишина. Помисли си:

„Може да съм първият човек в света, който влиза тук.“

При други обстоятелства мисълта неминуемо би му доставила значително удоволствие, но в действителност беше в прекалено окаяно състояние, за да се развълнува. Беше мокър, премръзнал и изтощен. Нямаше с какво да стъкне огън. Навън, на някакви си два ярда над главата му, бурята вилнееше с ледена, нестихваща ярост.

И притъмняваше.

„Защо ли не взех фенерче?“

Сети се за веселите рекламни филмчета, в които водолазите в морските дълбини, ловците на мечки и безстрашните млади представители на закона биваха неминуемо спасявани от добрите изпитани джобни фенерчета.

„А в случай че нямаш фенерче… би ли могъл да хвърлиш батериите по врага?“

Засмя се, почувствува се малко по-добре и запали цигара. Димът поне беше топъл. Пациентите му винаги го разпитваха за рака на белия дроб и той винаги им отговаряше с подобаваща сериозност. Но все пак не се отказваше от цигарите.

Чудеше се как да промени положението си, за да избегне една остра скала отстрани. Ако се наложеше, щеше да остане цялата нощ тук; бурята не можеше да продължи вечно. После щеше да се върне при колата, да се върне вкъщи и да разкаже на Джоу какво се бе случило. После — горещ душ, закуска с горещо кафе и една серия антибиотици от лекарската му чанта. За щастие имаше предостатъчно. Дрогерията в Лейк Сити все още беше в ерата на долнокачествената меласа и киселото мляко.

Нима гърлото му вече се е възпалило, или си въобразяваше?

„Докторе, изцери себе си…“

Още две цигари и стана шест часът. Вън в бурята нощта бе паднала и около него в пещерата пропълзя гъст мрак. Във воя на бурята настъпи промяна; той долови плющене и клокочене, което би трябвало да означава, че градушката се бе обърнала на дъжд. Яростен, пороен дъжд. От опит знаеше, че водата ще залее пътеката и ще рукне надолу два-три инча дълбока. Това щеше да означава поне опасен преход. През нощта в никакъв случай не би му се разминало без някой счупен крак или нещо друго. И пикникът щеше да му излезе през носа.