Чад Оливър - Ветровете на времето

„Не знае дали става за ядене. Откъде ли може да е той, щом никога преди не е виждал шоколад?“

Мъжът взе някакво решение. Отчупи две блокчета от шоколада, коленичи до Уес и внимателно отвори устата му. Натроши шоколада с пръсти, изхвърли едно парче бадем и посипа малко от надробения шоколад върху езика на Уес. Уес започна да се дави, не бе в състояние да дъвче. Но можеше да гълта, ако се успокоеше, и той глътна шоколада.

„Морско свинче“, помисли си той. Спомни си малките опитни животинчета в техните клетки на горния етаж на болницата. Спомни си също за една от дъщерите на стария доктор Стюард — името й беше Луиза — и колко шокирана бе тя, когато откри, че морските свинчета биваха инжектирани с болестотворни микроби, за да се видят последствията…

Във всеки случай шоколадът беше вкусен.

Мъжът седна и положи явно усилие към самодисциплина. Той седеше тихо, наблюдаваше и изчакваше. Може би бяха изминали няколко часа, но за Уес сега беше трудно да следи за времето.

Накрая човекът се изправи, опипа челото на Уес, прегледа очите и езика му. Усмихна се. Ефектът бе поразителен — като че ли някое чудовище от филмите бе преустановило за миг някакво нелепо преследване на празноглава героиня и бе вметнало някоя и друга шега.

След това непознатият изяде шоколадите.

Изяде?!

Той ги погълна, преглъщайки конвулсивно, както човек, попаднал в пустиня, се хвърля към потока в отчаяна жажда.

Усмихна се отново и потри ръце със странно неуместен жест на задоволство. Лека червенина се разля по бледите му страни. Дори черната му, лишена от блясък коса като че ли в известна степен изгуби своята безжизненост.

Очевидно насърчен от появилата се у него енергия, човекът се залови с желание за работа. Той сложи Уес да легне на каменния под и внимателно го съблече, като запомняше всяко копче, катарама и цип. Покри го със собствените си дрехи и след това се опита да се намъкне в новото си облекло. Успя, макар че не се размина без някои неясни звуци, които биха могли да бъдат изтълкувани и като псувни. Уес бе изненадан да види, че неговите дрехи съвсем не му стояха зле; очевидно непознатият не беше чак толкова висок, колкото му се бе сторило.

Мъжът натъпка джобовете си, като обърна специално внимание на парите, и нахлузи часовника на ръката си. Отново изглеждаше неспокоен, но решителен.

„Той отива в Лейк Сити — помисли си Уес и внезапно го изпълни надежда — постара се, но пак не прилича на обикновен американец. Някой непременно ще го забележи. Някой непременно ще разпознае тези дрехи. Досега Джоу сигурно е уведомила полицията, ще следят…“

Мъжът отвори вратата и излезе към пещерата. Вратата щракна след него.

Уес все така не можеше да се движи. Той лежеше по гръб, покрит с дрехите на мъжа, и с крайчеца на окото си виждаше в отдалечената стена нишите, където спяха четирите безмълвни тела.

Надяваше се, че няма да се събудят.

Въпреки помътеното му съзнание го нападнаха съмнения. Щеше ли мъжът наистина да отиде в Лейк Сити? Би му се наложило доста да повърви, ако не забележеше колата. Можеше ли да кара? Щом никога не е виждал шоколад, виждал ли е някога автомобил?

Да допуснем, че отиде в Лейк Сити. Полицията щеше да търси Уес, а не човек, когото никога не бяха виждали. Щяха ли да забележат неговите дрехи? В края на краищата те бяха просто стандартна рибарска екипировка. Панталоните бяха малко скъсани, но в това нямаше нищо необичайно. А шапката липсваше, освен ако непознатият не я намереше по пътя. Колата беше най-добрата уловка, колата с калифорнийски номер. Ако я вземеше…

Колко ли странно би трябвало да изглежда един клиент, за да реши търговецът да повика полиция? Ако Уес държеше дрогерия и този човек влезеше, какво би си помислил той? Вероятно би решил, че е особняк, и толкова. Спомни си през войната онези двамата, в нацистките униформи, които се шляеха по Таймс Скуеър или някъде наоколо…

Времето като че ли течеше бързо. Уес не беше заспал, но не беше и буден. Също като че ли има лека треска и унесен в леглото си, изчаква да мине настинката.

Той знаеше какво търси човекът в града или поне мислеше, че знае. Очевидно умираше от глад. Ако Уес се намираше в такова положение, той щеше да се опита да си купи храна и беше напълно логично да се предположи, че непознатият разсъждава по същия начин. Но в портфейла имаше само четири долара. Ако човекът разчиташе да натрупа достатъчно провизии, очакваше го жестоко разочарование.

Уес внезапно почувствува хлад. В миналото недалеч оттук един миньор бил затрупан от снега през зимата с трима другари без необходимото количество храна за всички. Когато пролетта настъпила, миньорът излязъл от хижата сам — загладен и добре охранен. Разправяха, че после бил умрял в каторга като отявлен вегетарианец…