Чад Оливър - Ветровете на времето

Всички те му махнаха в отговор.

— Знам пътя — каза Арвън. — Ще вървя пръв, после ти, Уес, а след теб — Нлесин. Внимавай, на места пътеката е хлъзгава.

— И така, ето я цивилизацията — измърмори Нлесин, а плешивата му глава розовееше на ярката слънчева светлина. Той внимателно прескочи някакви камъни. — В края на краищата Колрак се оказа прав.

Поточето все така препускаше, бълбукаше и изглеждаше черно между бреговете от сняг. Над тях се намираше ледниковото езерце, вероятно частично заледено, а под тях, в подножието на невидима пътека, беше Лейк Сити, Колорадо.

Крачеха енергично. В по-голямата част от пътя снегът беше тънък и сух. Няколко пъти се наложи да нагазят в потока и краката им се вкочаниха от студ. Уес не беше в много добра форма и пухтеше задъхано на разредения въздух, но поради вълнението си той продължаваше да върви, при това без да се уморява твърде много.

Ето горите — черни дървета, подобно изгорели пънове, стърчаха в снега. Смърч, бор и трепетлика, те търпеливо изчакваха да премине зимата. Въздухът бе студен, но изключително свеж и докато вървяха, им беше топло.

Беше късен следобед, когато минаха през долината в подножието на планината — долината, която беше отрупана със зеленина и златисти цветя последния път, когато Уес я бе видял. Сега тя беше гола и пуста, осеяна с черни камъни и храсти, които приличаха на мастилени петна в снега. Потокът ставаше по-дълбок, забавяше своя бяг след стремителното си спускане от височините и се плъзгаше като масло по сравнително равната земя.

Ето там беше оставил колата си. Сега от нея нямаше и следа. Тя несъмнено е била намерена след ден-два. Той предположи, че Джоу я беше получила, спомни си, че тя имаше ключ в портмонето си. Колко пъти беше забравял собствения си ключ в колата и беше телефонирал на Джоу да дойде и да му отвори вратата с нейния.

„Да телефонира на Джоу. Само ако…“

Намираха се на около две мили от Лейк Сити. Изглеждаше невероятно да срещнат някого, но нищо чудно. Стотици хора живееха там през цялата година, сега имаше и ловци.

— По-добре е да почакаме да се стъмни — каза Арвън.

Той намери една скала и седна зад нея на завет. Уес и Нлесин се присъединиха към него.

— Очаквам да замръзна до смърт — обади се Нлесин и въздъхна. — От всичко това може да излезе превъзходен роман, но кой ли изобщо би му повярвал? А нашият Уес е твърде типичен буржоа, за да излезе от него истински злодей.

Уес потрепери и сви премръзналите си пръсти в обувките за тенис. Нямаше да му бъде никак приятно да замръзне. Не беше сигурен дали изобщо го е грижа за забележката на Нлесин.

— Ти извърташ нещата, приятелю — каза той. — Ако не в друго, можете да бъдете обвинени в похищение, а за това се полага смъртно наказание.

Нлесин вдигна учудено вежди — заинтригуван, но съвсем не разтревожен.

— Още ли имате смъртно наказание? Не бих го очаквал на това ниво.

— Имаме — увери го Уес.

Арвън сви рамене.

— Нямаме какво да губим. Странен човек си, Уес — да повдигаш такъв въпрос в момент като този. Може би сме си взели луд човек за осведомител.

И той се усмихна, за да смекчи язвителността в думите си.

Уес се опита да не мисли; така беше по-лесно. Най-важното, разбира се, бяха дрехите. Странните одежди на Нлесин и Арвън трудно биха останали незабелязани, особено в Лейк Сити. Ако ги видеха, щяха да заговорят за тях. И тогава, независимо от техните намерения, хората от Лортас можеха да бъдат притиснати в някой ъгъл, където щеше да им се наложи да се бият.

В който случай перспективата за Уес нямаше да бъде блестяща.

Не, той не желаеше никакви неприятности, докато бе все още в техни ръце.

Но за да вземе дрехи, трябваше да има пари. Естествено, биха могли да откраднат, вероятно успешно, а после какво? Щяха да започнат да ги търсят, не съществуваше никаква вероятност да се размине без шум.

— Странна ситуация — каза Нлесин, докато правеше снежна топка. — Стоим туй и не мислим никому злото. И все пак не бихме могли да отидем при някого за помощ. Тази цивилизация просто не е узряла за нашия разказ. Ако ги питате тях, хора от Космоса не може да има. А дори и някой да ни повярва, какво би могъл да направи той? Всички ще се забъркаме в местната политика и през остатъка от живота си ще се опитаме да убедим експертите, че не знаем как да направим смъртоносен лъч или флотилия от космически кораби. Тези неща са се случвали по-рано, Уес.

— Бихте могли да им разкажете своята история и да им покажете къде се намира Лортас на звездната карта — обади се Уес. — Тогава някой ден може би те ще отидат там.