Той се обърна и започна да обяснява нещо на Уийк.
Уес се опита да овладее внезапния си гняв. Каква арогантност у този човек! Тук той, Уес, бе повярвал на неговия разказ безусловно, колкото и фантастичен да му се струваше той. А сега Арвън се съмняваше в Уес!
— По дяволите! — възкликна той гласно.
А после си помисли:
„Да кажем, че бях един от тях и водя невероятна битка на една чужда планета. Да предположим, че бях хванал някой местен жител, който слухти около скривалището ми. Щях ли да оставя този човек да си отиде, да се върне при племето си, да разкаже на останалите?“
Но разумът не можеше да му помогне.
Беше обхванат от отчаяна носталгия.
Мислеше за Джоу, спомняше си я преди да стане негова жена и след това. Косата й като нежна коприна, когато махнеше шапката си за къпане и излизаше от басейна, очите й, които блестяха, когато беше пийнала, смехът й, който не бе чувал толкова отдавна. Видя дома си на Бевърли Глен: от камъни и секвоя… здравеца в градините. И тревата, проблясваща под струите вода.
Джоу… Не можеше да откъсне мисълта си от нея, а не всички мисли бяха приятни. Господи, колко ли дълго бе стоял тук? Какво си бе помислила тя? Какво правеше сега, точно в тази минута? Обичаше ли го още истински? Беше ли Норман…
Не, не мисли за това! Не е честно.
Не е ли?
Уес не издаде звук, но скри лице в шепите си. С изненада откри, че има брада. Затвори очи, бе обхванат от неизмерима тъга.
Неговият живот беше далеч и този живот не бе такъв, какъвто някога си бе мечтал да бъде.
Това му се струваше някак си по-тежко от проблемите на всички останали край него и на тези, които щяха да дойдат след него…
Той спа и сънува и викаше насън от мрака, изпълнил душата му.
Часовете се нижеха бавно и ставаха дни.
Арвън работеше упорито — учеше останалите на английски език. Атмосферата в пещерата бе крайно потисната. От време на време Арвън молеше Уес за помощ при някоя дума или израз. Понякога Уес му помагаше, понякога се мръщеше и отказваше да каже каквото и да е.
Уес ту беше очарован от положението, в което се намираше, ту бе възмутен от това, че го държаха пленник. Трябва да е вече октомври, пресмяташе той, а може би и по-късно. Когато отваряха вратата към пещерата, в стаята нахлуваше студен вятър и той долавяше свежия, леден дъх на снега.
Гората беше далеч и слабият огън не ги топлеше достатъчно.
Всъщност бяха в окаяно състояние — всички до един.
Два пъти дочуха грохота на реактивни самолети над планината. И двата пъти хората от Лортас изтичваха навън от пещерата и се взираха в небето. Те разбираха, че самолетите са на голямо разстояние от звуковата си пътека. Но успяваха да видят малките криле.
От своя страна Уес се чувствуваше странно неуместен, като че ли е бил променен в някаква неуловима насока. Поглеждаше се — старите обувки за тенис, разпрания панталон, непромокаемото, тъй да се каже, яке с петната от ръжда по него. Чувствуваше, че сивата шапка, която си бе получил обратно, е твърде износена. Заслушваше се в тиктакането на часовника си, въртеше в ръка ключодържателя с трите ключа, опипваше издутия си портфейл в джоба.
Много пъти той измъкваше снимката от пластмасовата й рамка и я гледаше: гледаше Джоу…
Тя стоеше там в своята вълнена пола и кафяв кашмирен пуловер, гледаше го и леко се усмихваше.
Джоу…
Мисълта за нея му причиняваше болка.
Идваше отново на себе си и се чудеше. Възможно ли е той да е наистина онзи Уес Чейс — сравнително преуспелият специалист по очи-уши-нос-гърло? Онзи, който обичаше да ходи на риболов със стари обувки за тенис и омачкана касторена шапка. Онзи, който обичаше от време на време да си пийне. Възможно ли беше този Уес, който слушаше разговори за междузвездни кораби и сънища, продължили петнадесет хиляди години, да бъде предишният Уес?
Изолираността на цивилизациите, съдбата на човека…
Нима тези неща бяха част от неговия истински живот?
Нима космическите кораби и всякакви там подобни не бяха неща, на които интелигентните хора се присмиваха и ги наричаха „летящи чинии“. Вероятно е забавно да те побиват тръпки на някой филм от тях, но те не бяха част от действителността.
Той неволно потрепера, като че ли бе погледнал на живота, както тези хора от пещерата гледаха на него. Но там горе, над скалите, отвъд небесната синева, съществуваха други светове, други хора, други страхове и друг смях — и все пак те бяха еднакви навсякъде.
Господи, колко невеж е бил! Колко невежи бяха те всички тук, на Земята! Колко… коя беше думата?
Читать дальше