Чад Оливър - Ветровете на времето

Провинциални.

Те бяха селяци, простички момчета, които си мислеха, че градът е мит, светът — еднообразен, а злото — сън.

Беше буквално потресен. Тежко е, когато прогледнеш…

В действителност удивителното при Арвън, Нлесин, Уийк, Хефидж и Црига… да, също и при Колрак, Сейехи, Лейджър и Дериък, беше колко близки му изглеждаха те. Чужденци? Но той познаваше хора като тях, като всеки един от тях в Охайо, Колорадо или Калифорния. Супермени? Глупости. Те бяха просто хора и той можеше да ги разбира.

И след като ги разбираше, той се поставяше на тяхно място. Ето ги — приковани към Земята. Тук, след толкова години, те вероятно бяха намерили единствения свят в цялата вселена, който би могъл да им помогне, но бяха дошли твърде рано. Корабът, който би могъл да ги отнесе обратно у дома и би означавал за тях нещо повече, все още предстоеше да бъде построен.

Кораб, който би могъл да свърже две велики цивилизации — кораб, който би могъл да обогати две велики култури, да спомогне за тяхното развитие, да сложи началото на различен начин на живот, който би отвел човека… колко ли далеч?

Но кораб, който не съществуваше.

Той знаеше какво си мислеха те; същото щеше да си мисли и той, ако беше на тяхното място.

„Да допуснем, че той лъже. Да допуснем, че е като много други хора, които познаваме. Да допуснем, че ни мами, че се опитва да приспи вниманието ни. Да допуснем, че хората му действително са завладели пространството, а той не иска ние да знаем.“

Или по-снизходително:

„Вероятно е с добри намерения, но не разполага с информация. Той е само лекар, не биха му казали всичко. Може би съществуват някакви политически причини, поради които не казват на обикновения поданик какво става. Може би се готви война…“

Въздушни кули, естествено. Но какво друго можеха да градят.

И наистина междувременно Уийк се залови с него.

— А домът ти, Уес… къде се намира той?

Гласът му беше мек, сдържан, но в него имаше едва доловима рязкост, която той не успяваше напълно да прикрие.

— Наричат го Лос Анжелос — в действителност е от испански произход, а не от английски. Това е един град в област, наречена Калифорния.

— Колко далеч оттук?

— Стотици мили. Твърде далеч, за да се измине пеш.

— Голям град ли е?

— Един от най-големите.

— Има ли много неща там, Уес? Фабрики, техници, учени?

— Естествено. Всичко това, а и Мерилин Монро също.

— Мерилин Монро?

— Тя е нещо като богиня и живее в Холивуд — това е част от Лос Анжелос, където произвеждат мечти от целулоид.

— Заслужава ли си да я видиш?

— Да, заслужава си. Кара те да забравиш всичките си грижи.

Уийк се усмихна скептично.

— Уес, имаме нужда от помощта ти. Знам, че нямаме право да те молим за това, след като те задържахме тук толкова дълго. Но ние… някои от нас трябва да отидат до този твой град. Можеш ли да ни заведеш там, без да привлечеш вниманието върху себе си? Искаме да ти вярваме… — Той се усмихна. — Но, естествено, не можем.

Уес се развълнува, лицето му почервеня. „Ето го твоя шанс. Можеш да излезеш! Можеш да си отидеш у дома!“

— Няма да е лесно — каза той гласно.

— Знам. Обсъдихме го грижливо. Струва ни се, че най-съществената ни потребност са парите. Можеш ли да намериш?

Уес кимна.

— Без да влизаш във връзка с когото и да е, освен ако един от нас не присъствува.

Уес се поколеба. Това условие действително създаваше известни трудности.

— Премисли — каза Уийк. — Ще почакаме до утре. И мисли внимателно, Уес. Не допускай глупави грешки.

Уес погледна студените, сурови очи на Капитана.

— Няма да допусна никакви грешки — заяви той спокойно.

На следващия ден той излезе през кръглата врата към голямата пещера. Зад него остана голата дупка с издълбаните в стената пет ниши, пет каменни легла, където пет души бяха спали петнадесет хиляди години…

А пред него…

Светлина…

Бяла, ярка, ослепителна светлина.

Слънце и сняг, и трепетът от тази необятност.

Той беше свободен. Истина е, че Арвън и Нлесин бяха с него и двамата бяха въоръжени. Но това беше неговият свят и той го познаваше по-добре, отколкото те биха могли само да се надяват някога да го опознаят. От него зависеше да си получи свободата, когато и ако я пожелаеше.

Ако я пожелаеше?

„Проклет глупак! Разбира се, че я желаеш !“ Независимо от това той се обърна и махна с ръка към пещерата: махна на Црига, който се стараеше да изглежда смел, и на Хефидж и Уийк — вглъбени в себе си, безмълвни.