Брайън Олдис - Денят на обречения крал

И тъй те продължиха да яздят в нощта, треперейки от студ под наметалата. Когато над хълмовете отново изпълзя зората, бяха наближили светото място, наречено „Свети Пантелеймон“, за което бе споменал кралят.

Той отби в страничната пътека, спря коня си и каза:

— Пътят тук е много стръмен. Ще оставя конете да ги пазиш, а аз ще се върна до един час, след като поразпитам светия човек за бъдещето.

Но Йован се възпротиви:

— Господарю, остават ни само два часа път до къщата на вашите роднини в Свети Андрей. Нека първо им занесем лошата вест, за да могат да се приготвят за отбрана, а утре, като си починете, можем да се върнем тук при вашия свят човек.

Кралят обаче заяви, че няма да промени решението си.

— В такъв случай — въздъхна верният му Йован — аз ще ви следвам пеша и ще водя с мен конете, а където можем, ще яздим. Небесата ви водят, скъпи господарю, вие знаете най-добре.

— В това няма никакво съмнение — троснато му отвърна кралят, макар че вътре в себе си се съмняваше много.

Заизкачваха се сред остри скалисти зъбери, върху които вече бяха изпълзели гущерчета на припек под утринното слънце. Костенурките бавно се отдръпваха от пътя им, но те напредваха не по-бързо от тях, защото пътеката криволичеше по ската. Водеше ги ромонът на бързоструен планински поток, който се чуваше все по-ясно. Когато стигнаха до потока, видяха, че той тече в клисурата между две стръмни скали, а пътеката до „Свети Пантелеймон“ се виеше край него, защото човешките пътища винаги следват сътвореното от природата.

След кратък спор те спънаха конете с букаи, оставиха ги и продължиха напред заедно, като вървяха един зад друг по тясната пътека. Водите на потока се плискаха с дразнещ шум в краката им. Скалите над тях бяха надвиснали застрашително и израсналите накриво дървета от едната страна сплитаха клони с храсталаците от другата. На едно място, точно над главите си съгледаха огромен валчест камък, паднал от върха и вклинен между стените на урвата като мост, по който би могъл да мине само някой безумен смелчага. На друго място, където във влажната скала се бяха вкопчили някакви сини цветя, трябваше да се наведат доземи, защото пътеката тук бе изсечена с неимоверни усилия в самата канара.

Тъй приведени доземи като недъгавите на Битолския панаир, те стигнаха до манастира „Свети Пантелеймон“. Ако не бяха розите наоколо, мястото би изглеждало съвсем неприветливо. Върху широка скална тераса бе вдигната малка черква, а до нея бе прилепена колиба. Кубето, иззидано от обикновени тухли, бе едва ли не издраскано от стърчащите от скалата каменни кинжали.

Неочакваните посетители бяха забелязани веднага. В манастира живееха само четирима монаси; трима от тях изтичаха да посрещнат височайшия гост, когото бяха разпознали. Но кралят желаеше да види именно четвъртия и след като прие почерпката със сладко, традиционна проява на сръбското гостоприемство, той изрази желанието си да се види тъкмо с този свещеник.

Йован се изправи:

— Господарю, дори и тук аз се безпокоя за вашата безопасност, понеже не знаем дали точно в този миг ненаситните османлии не яздят през клисурата. Аз съм воин. Ще остана на стража отвън, за да ви предупредя, ако се появят; това място е непристъпно, оттук можем да се бием срещу цяла войска.

— И да пазиш добре — каза кралят и необясним подтик го накара да му подаде ръка.

Светият човек, когото искаше да види, беше в съседното помещение — почти гола стая. Със сбръчканото си лице той приличаше по-скоро на реликва от древността отколкото на старец, ала най-забележителното у него бе лявото му око: за разлика от дясното, което беше кафяво, то цялото беше бяло, безизразно бяло. Кралят си помисли, че този свещеник на име Милош сигурно вижда по-добре с бялото си око.

След като приключиха с размяната на поздрави, кралят рече:

— Дошъл съм тук, за да ти задам само един въпрос и искам да чуя само един отговор.

— Кралю Вукасане, понякога един въпрос може да има повече от един отговор. Въпросът и отговорът не са просто пълни противоположности, както бялото и черното.

— Недей да ме измъчваш, останал съм съвсем без сили, а независимостта на кралството ми е в опасност.

— Знаете, че ще сторя каквото мога.

— Вярвам, че ти си един от най-мъдрите люде в кралството ми и затова съм дошъл сега тук. Ето въпроса ми. Само преди няколко години по време на царуването на баща ми и на дядо ми, които ние помним и тачим, нашето кралство процъфтяваше, а с него и животът на хората ни. С всеки изминал ден животът и знанието, изкуството и религията укрепваха. Сега всичките ни надежди и стремления са обречени на провал, а накачулените с червени фесове османлии са заръфали земята ни като псета. Затова те питам какво бъдеще ни чака и как можем да го обърнем към по-добро?