Брайън Олдис - Денят на обречения крал

— Скъпи господарю, в мечтите си летиш твърде нависоко, а това не е хубаво — тези думи той чуваше не за първи път.

— За мечтите никога няма граница. Знаеш ли коя е най-голямата ми мечта, дете мое? Мечтая си един ден да вляза на кон в Константинопол и да бъда коронясан за крал — не, за император на Византия! А ти не ще имаш нужда нужда от одежди — ще бъдеш цялата обсипана със скъпоценни камъни.

— Как ли ще ме зяпат твоите поданици тогава! — прихна тя, но смехът й прозвуча твърде тихо и неестествено — заприлича му по-скоро на подрънкване на поводи, той я изгуби в тъмнината и чу гласа на Йован до себе си:

— По-бавно, господарю, пътеката тук е стръмна и камениста.

Но в отговор кралят занарежда несвързани слова:

— Тя беше по-добър спътник от теб, макар и да признавам, че ти си по-смел. Как само се промени всичко през последните години! Може би си била права, че летя прекалено нависоко в мечтите си, защото вече не мечтая, а ти, скъпо мое дете, споделяло ложето ми, си отиде от мен и в ушите ми сега кънти само дрънчене на саби и вместо да си представям как те обсипвам със скъпоценности, аз трябва да кроя планове за битки със злобните османлии. Дий, конче, препускай, за да не загинем, преди да сме стигнали до портите на Константиновия град!

Пришпорен рязко, конят препусна в галоп и кралят дойде на себе си, изтощен повече от въображаемото, отколкото от действителното пътуване.

— На глас ли приказвах, Йоване?

— Това е ваше право, господарю — отвърна му пълководецът.

— Искам да ми кажеш дали говорех на глас!

— Не, господарю, кълна ви се.

Ала кралят знаеше, че Йован го излъга, за да прикрие царствената му слабост и в желанието си да не го изобличи, силно прехапа устни, докато накрая по брадата му се стече кръв и той се успокои.

В пълно мълчание двамата продължиха по едва забележимата пътека. След време дочуха скърцане и трополене на волска кола и скоро излязоха на прашния път, който щеше да ги отведе до Свети Андрей. Вече бяха оставили гората зад гърба си, а и очите им бяха привикнали с тъмнината, тъй че добре различаваха очертанията на волската кола пред себе си. Опомнил се напълно, кралят даде знак на Йован да настигнат колата. Препуснаха и когато се изравниха с нея, подвикнаха на коларя.

Явно решили, че няма нужда да вървят по-нататък, двата вола, които теглеха колата, спряха и започнаха да пасат тревата, пораснала между коловозите. Йован изруга и скочи от коня с гола сабя в ръка. Коларят лежеше проснат в колата, с лице, извърнато към звездите, и с прорязано гърло. Под широко разперените му ръце се валяха някакви парцали; те ги разгледаха след малко и видяха, че са дрехи на селянка.

— Как се осмеляват да вършат такива неща тъй близо до дома ми, как са се осмелили да убият един от моите селяни, за да похитят жена му, тъй близо до дома ми, тъй близо до дома ми!

Връхлетя го гняв и изтощение, горчиви сълзи напираха в очите му и той седна край пътя да си поплаче. Йован приседна до него, прегърна го през рамо, докато накрая кралят се засрами и се овладя. Тогава Йован пъхна в ръцете му някаква бъклица.

— Ракията на онзи клетник, господарю. На него вече не му е нужна, тъй че спокойно можем да се възползваме от нея. Пийнете си, защото не ни остава много път, а после ще изядем рибата и ще си откъснем малко череши от дървото над нас.

Той негласно се възмути, че Йован може да говори за такива незначителни неща в този съдбовен миг. Но бе обзет от някакъв неясен страх, плашеше го мисълта, че волската кола бе пристигнала точно навреме, за да предаде посланието на смъртта и имаше нужда да усети как ракията опарва гърлото му. Отпиваха един подир друг на големи глътки, направо от бъклицата.

После воловете потеглиха отново и колата заскърца и затрополя по пътя. Двамата мъже се засмяха. Кралят затананика:

— Честити са онези, дето живеят в Прилепа града, под всяка стряха там птица е свила гнездо, там зелени дървета растат…

Спомни си, че сега турските войски са пред портите на Прилеп, но въпреки това отново изпя този стих в листатата нощ. За да повдигне духа си, заразказва на Йован отколешни истории за дядо си Орусан, който на младини прескочил урвата в скалите при Пелистер и дал обет, че ще се ожени само за онази девойка, която има смелостта да направи същото. Не се отказал от думите си, макар че пет босоноги девици загубили живота си, докато се опитвали да го сторят. После му разказа как той самият е плувал в ледените води на неизвестна подземна река в същата местност и как неговият баща е избягал и цял ден се е скитал с Алисто, принца на Шиптар, сред хълмовете. Но тогава си спомни за младата си съпруга, която бе умряла в Битоля, и го налегнаха мрачни мисли и угризения. Сетне двамата се изправиха и отново се качиха на конете, а на тръгване Йован все пак дръпна силно един клон и обрули шепа череши от дървото.