Брайън Олдис - Дългият следобед на Земята

— Ще им липсват дърветата.

— Много скоро няма да ни липсват. Нали имаме вече криле. Всичко е въпрос на навик.

Този разговор се водеше под непомръдващата сянка на една скала. Над главите им, подобно на сребристи мехури, кръстосвачите обикаляха своите мрежи. Само от време на време се стрелваха към керевизовите полета в далечината. Наблюдавайки гигантските същества, Лили-йо се замисли за грандиозния план на Пленниците.

Пленниците разбираха нещата. Те очевидно бяха способни да прозрат в бъдещето, нещо, което на нея не й се удаваше. Тя и всички около нея живееха като растения, действуваха според момента. Пленниците не бяха растения. Затворени в своите килии, те виждаха повече, отколкото хората, които се движеха свободно.

Те разбираха, че твърде малко от успелите да пристигнат в Новия свят хора можеха да родят деца, защото или бяха твърде стари, или пък лъчите, благодарение на които им растяха криле, убиваха семето им. Тук условията бяха добри и с повече хора щяха да станат още по-добри. Разбираха и че за да има повече хора, трябва да се доведат много бебета и деца от Тежкия свят.

Това се правеше от незапомнени времена. Смели крилати мъже пътували до другия свят и отвличали деца. Крилатите, нападнали навремето групата на Лили-йо, докато се изкачвате към Върховете, бяха пристигнали с такава задача. Грабнали бяха Бейн, за да я отведат в Истинския свят в топка на огнераждащо растение.

Стотици бяха опасностите и рисковете, които ги заплашваха по време на двойното пътешествие. Малцина от тръгналите се връщаха отново.

Сега Пленниците бяха замислили по-добър план.

— Задава се кръстосвач — обади се Бенд Апа Бонди и събуди Лили-йо от унеса й. — Трябва да сме готови.

Той поведе групата от дванадесет летящи, избрани да проведат операцията. Той бе определен за техен водач. Лили-йо, Флор и Харис щяха да му помагат заедно с останалите осем души — трима мъже и пет жени. От всички тях единствено Бенд Апа Бонди бе доведен в този свят още момче, останалите бяха пристигнали като Лили-йо.

Без да бързат, членовете на групата се изправиха и разтвориха криле. Настъпил бе часът на голямото изпитание. Обхвана ги боязън. Та нали с изключение на Бенд Апа Бонди и Лили-йо те не можеха да предвиждат събитията подобно на Пленниците. Лили-йо си вдъхваше смелост, като повтаряше: „Така трябва“. И ето че разпериха ръце и полетяха нагоре, за да пресрещнат кръстосвача.

Той беше се нахранил.

В една от мрежите се бе уловила една от най-вкусните му плячки — тигрова оса, и той я бе изсмукал така, че бяха останали само хитиновите плочки. Сега великанът се отпусна сред керевизовото поле, смачквайки всичко под себе си. Постепенно по гърба му започнаха да се образуват големи подутини. Готвеше се да се отправи към просторното черно море, където го зовяха топлината и светлината. Беше се родил в този свят и тъй като беше още млад, не бе предприемал това така желано и в същото време страшно пътешествие.

От гърба му продължаваха да се надигат подутините, които скоро се превърнаха в добре оформени кълбета, те увиснаха за малко и се откъснаха, сетне се изтърколиха на земята, където след време щяха да се зарият в пръстта и да започнат развитието си, което траеше десет хиляди години.

Макар и съвсем млад, кръстосвачът бе болен. Само че той не го знаеше. В него бе проникнала тигрова оса, ала той и това не знаеше. Огромното му туловище не усещаше почти нищо.

Снишили се, за да не попаднат в полезрението на гроздовете очи, хората от групата се покатериха на гърба му. Краката им затънаха във високата до коленете козина и те се огледаха. Звездолист прелетя над главите им, но бързо се отдалечи. Тройка скокливки се шмугнаха в козината и повече не се показаха. Наоколо цареше такова спокойствие и тишина, сякаш се намираха на върха на пустинен хълм.

Ето че дойде моментът да действуват и разгънати във верига, те поеха напред, забили поглед в краката си. Бенд Апа Бонди бе в единия край, а Лили-йо — в другия. Огромното туловище бе прорязано от вдлъбнатини, срещаха се ями и белези от стари рани, ето защо хората напредваха бавно. Козината, която стигаше чак до черепа, бе с различни оттенъци на жълто, зелено и черно — подходяща защита срещу нападатели от въздуха. На много места се виждаха обиталища на различни паразити, които се хранеха направо от тялото на гиганта; повечето щяха да загинат по време на пътешествието между двата свята.

Хората продължаваха да напредват. По едно време домакинът им реши да промени позата и те се хвърлиха по лице, за да се задържат. Бяха тръгнали по стръмен склон, който се виеше нагоре по гърба му, и се изкачваха с усилие.