Брайън Олдис - Дългият следобед на Земята

— Някои ще бъдат като нас — сбъркани, други — нормални — додаде Пленникът с висящите без кости крайници.

— Толкова сте грозни, че не бива да живеете! — изсумтя Харис. — Чудя се как не са ви убили още като бебета.

— Защото ние знаем всичко — отговори Главният пленник. Втората му глава допълни с хриплив глас: — Най-важното в живота не е да си с правилна форма. По-важно е да знаеш. И тъй като не можем да се движим както трябва, ние мислим. Племето, населяващо Истинския свят, е разумно и оценява стойността на мисълта, независимо от формата. И затова ни остави да го управляваме.

Флор и Лили-йо измърмориха нещо под нос.

— Да не искате да кажете, че вие, нещастните Пленници, управлявате Истинския свят? — промълви най-накрая Лили-йо.

— Да, точно така.

— Защо тогава сте пленници?

Летящият със свързаните ухо и палец на ръката се обади за първи път с дълбок и приглушен глас.

— Да управляваш, жено, означава да служиш. Тези, които държат властта, са нейни роби. Свободен е само отхвърленият. Ние сме пленници и имаме време да мислим, да разговаряме, да учим и да предвиждаме. Онези, които знаят, насочват ножовете на останалите. В нас е силата, макар да управляваме без сила.

— Нищо лошо няма да ти се случи, Лили-йо — рече Бенд Апа Бонди. — Ще живеете сред нас и ще се наслаждавате на живота спокойно и в безопасност.

— Не! — възрази остро и с двете си глави Главният пленник. — Преди да се радват на живота, Лили-йо и Флор — онзи другият, мъжът, е напълно излишен — трябва да ни помогнат да осъществим нашия велик план.

— Смяташ, че трябва да им кажем за нашествието ли? — попита Бонди.

— А защо не? Флор и Лили-йо, вие пристигате тук тъкмо навреме. Все още са свежи спомените ви за Тежкия свят и за тамошния дивашки живот. Ние имаме нужда от тези спомени. Ето защо искаме да се върнете там, за да изпълним нашия велик план.

— Да се върнем обратно ли? — зяпна Флор.

— Точно така. Имаме намерение да нападнем Тежкия свят. Трябва да ни помогнете и да поведете нашите войски.

Дългият следобед на вечността бе към своя край, този дълъг златен път на следобеда щеше да доведе рано или късно до вечната нощ. Налице бе движение, но без всякакви събития, с изключение на по-незначителните, които се струваха твърде сериозни само на участниците в тях.

За Флор, Лили-йо и Харис времето бе наситено с преживявания. Най-важното от тях бе, че се научиха да летят.

Щом новата тъкан и ставите им заякнаха, болките, които изпитваха при движението на крилете, скоро напълно изчезнаха. Летенето в условията на слаба гравитация се оказа огромно удоволствие. Тук нямаше и следа от грозните пляскащи движения на летящите хора, които бяха наблюдавали в Тежкия свят.

Научиха се да летят в ято, да търсят храна с останалите. Започнаха и тренировките им, предвид изпълнението плана на Пленниците.

Поредицата от катастрофи, станали причина за първите пътувания на хората до този нов свят в кълбетата на огнераждащото растение, се оказаха сполучливи и с течение на вековете ставаха все по благоприятни. Постепенно хората се приспособяваха към средата в Истинския свят. Броят на оцелелите нарастваше непрекъснато. Това се дължеше на обстоятелството, че условията в Тежкия свят бяха твърде неблагоприятни за всички, освен за растителните видове.

Лили-йо бързо си даде сметка колко по-лек е животът при новите условия. Тя седна заедно с Флор и още десетина души да похапнат каша от космато бомбе, преди да потеглят за Тежкия свят в съответствие със заповедта на Пленниците.

Трудно можеше да обясни чувствата, които я вълнуваха.

— Тук сме в безопасност — рече тя, като посочи покритата със зеленина местност, над която се кръстосваха стотиците нишки на мрежите.

— Така си е, като изключим тигровите оси — съгласи се Флор.

Двете бяха спрели да си починат на някакъв гол връх, където въздухът бе толкова разреден, че дори кръстосвачите рядко се мяркаха там. В низината под тях се бе ширнала буйна зеленина и макар да бе осеяна със скали, жените имаха усещането, че се намират на планетата Земя.

— Този свят е по-малък — рече Лили-йо, опитвайки се да обясни на Флор мислите, които я вълнуваха. — Ние тук сме по-важни. Не се налага да се бием толкова често.

— Скоро ще ни се наложи.

— После ще можем да се върнем отново. Мястото е добро, не е толкова диво и има по-малко врагове. Тук групите биха могли да живеят без страх. На Веги и Тоя, пък и на Мей, Грен и на останалите дечурлига ще им хареса.