Брайън Олдис - Дългият следобед на Земята

Малката Лили-йо знаеше и се вълнуваше от всичко това. Тя се извърна от небето.

Флор се бе настанила до Харис. Мъжът я бе обгърнал с ръце и почти я скриваше под новата си кожа, докато жената милваше косите му.

Лили-йо побесня. Скочи и срита Флор. Сетне се хвърли отгоре й, впивайки зъби и нокти в тялото й, за да я отдели. Миг по-късно в борбата се намеси и Джури.

— Не е време за чифтосване! — крещеше Лили-йо. — Как смееш да се докосваш до него!

— Пусни ме! Недей! — викаше Флор. — Той ме потърси!

Харис се изплаши и скочи бързо. Разпери ръце, размаха ги и изведнъж, без каквото и да е усилие, се издигна във въздуха.

— Вижте! — възкликна той, едновременно изплашен и зарадван. — Вижте какво мога да правя!

Описа кръг над главите им, ала загуби равновесие и зяпнал от уплаха, се стовари в езерото.

Три разтревожени, потресени и влюбени жени едновременно се гмурнаха да го спасяват.

Докато се изсушаваха на брега, доловиха шум откъм гората. Мигом възвърнаха старите си навици и наостриха уши. Извадиха мечовете си и впериха поглед в гъстата растителност.

Съсухрекът, който се появи, твърде слабо напомняше своите земни роднини. За разлика от тях той не беше висок и изправен, а пролазваше напред подобно на гъсеница.

Хората лесно различиха кривогледите му очи сред стъблата керевиз. На часа му обърнаха гръб и побегнаха.

Дълго след като опасността бе останала далеч назад, те продължаваха да тичат, без да знаят накъде. Изморени, най-накрая спряха, за да поспят, да хапнат нещо, и отново потеглиха напред през безкрайната растителност, под незалязващата слънчева светлина, докато най-сетне стигнаха в края на джунглата.

Пред очите им се разкри съвършено гола местност, отвъд която всичко започваше отново.

Запристъпваха, за да разберат къде се бяха озовали. Теренът беше неравен, а на едно място се бе образувала дълбока цепнатина. Отвъд нея отново се простираше растителност. Хората не знаеха как да прескочат. Стояха нерешително край папратите и се оглеждаха.

Харис изкриви лице, с което искаше да покаже, че го измъчва важна мисъл.

— Това, дето го направих преди… нали полетях — започна да заеква той. — Ако всички се опитаме, ще успеем да се прехвърлим на другата страна.

— Не! — отсече Лили-йо. — Излетиш ли, твърде скоро ще се сгромолясаш пак. Опасно е.

— Този път ще го направя по-добре. Мисля, че разбрах как става.

— Не! — упорствуваше Лили-йо. — Никакви опити! Ще се нараниш.

— Защо да не опита? — обади се Флор. — Нали каза, че знае как става?

Двете жени се смериха с поглед. В същия миг Харис размаха ръце. Повдигна се леко, помагайки си и с крака. Полетя над пукнатината, но неочаквано се изплаши и се устреми надолу.

Напразно се опитваше да набере височина. Без да се замислят, Флор и Лили-йо се хвърлиха в ямата. Носеха се около него и една през друга викаха. Джури остана горе и, ядосана и объркана, крещеше.

Най-сетне, овладял движенията си, Харис успя да кацне тромаво.

Двете жени стъпиха до него, като не спираха да нареждат. Притискайки се до скалистата стена, те вдигнаха очи нагоре. Две гигантски издатини, обрасли с папрат, закриваха част от небето над главите им. Джури вече не се виждаше, макар виковете й да достигаха до тях. Отговориха й.

Зад ръба, на който бяха стъпили, започваше някакъв тунел в скалите. Цялата стена бе осеяна с подобни входове и приличаше на гъба. Във входа на тунела зад тях се появиха двама летящи мъже и една летяща жена, които носеха примки и въжета.

Флор и Лили-йо веднага закриха Харис с телата си. Ала още преди да разберат какво става, те се озоваха на земята здраво завързани. От една съседна дупка в скалата излетяха други летящи хора, които се притекоха на помощ на нападателите. Тук полетът на тези странни създания бе много по-плавен и грациозен. Вероятно това се обясняваше с обстоятелството, че хората на тази планета бяха по-леки.

— Доведете ги вътре! — развикаха се летящите мъже. Острите умни черти на лицата им играеха от напрежение, докато вдигаха пленниците и ги влачеха към сумрака на тунела.

В уплахата си Лили-йо, Флор и Харис съвсем забравиха Джури, която стоеше горе на ръба на пукнатината. Така и не я видяха повече.

Тунелът се спускаше плавно надолу, после завиваше в друг, по-лек наклон. Той на свой ред ги отведе в огромна пещера с равни стени и правоъгълен таван. В единия край се процеждаше мъждива дневна светлина.

Тримата пленници бяха отнесени в средата на пещерата. Взеха им ножовете и ги освободиха. Към тях приближи един от летящите и те се скупчиха уплашено.