Брайън Олдис - Дългият следобед на Земята

Само тигровите оси можеха да убият един кръстосвач, по своя коварен, безмилостен начин.

През дългите векове, когато радиацията на Слънцето се бе увеличила стократно, растителният свят на Земята бе взел неоспоримо надмощие над останалите живи същества. Успоредно с новото развитие еволюираха и осите. С намаляване на животинските видове те увеличиха и броя, и размерите си. Така с времето се превърнаха в основните врагове на подобните на паяци кръстосвачи. Те нападаха на ята, парализираха примитивните нервни центрове на гигантите и ги оставяха да загинат. Много често тигровите оси снасяха яйцата си в дългите тунели в телата на своите врагове, а когато ларвите се излюпваха, те се хранеха спокойно от живата плът наоколо.

Вероятно тъкмо заплахата от досадните насекоми бе прогонила постепенно преди хиляди години Кръстосвачите далеч в космоса. И в тези на пръв поглед негостоприемни селения те достигнаха пълния си разцвет.

Силната радиация се оказа жизненоважна за тях. Първият природен астронавт промени небесната твърд. Много след като човекът се оттегли сред клоните на дървото, всъщност върна се на мястото, от което бе дошъл, кръстосвачът отново стана владетел на загубените си територии. Много след като разумът бе развенчан като върховен господар, Кръстосвачът неразривно свърза зелената планета с празното пространство — и колкото и странно да изглежда, стори го чрез древния символ на немарата, паяковата мрежа.

Кръстосвачът се провря между листата на Върховете, изправяйки козината по гигантския си гръб, така че черните и зелени райета да го прикрият от враговете му.

По пътя надолу той подбра няколко същества, оплели се в нишката. Изяде ги, без да бърза.

Неприятно жужене пробуди кръстосвача от дрямката, в която бе потънал. Пред безучастния му поглед се мярнаха жълти и черни ивици. Бяха го открили чифт тигрови оси.

Кръстосвачът се раздвижи с изненадваща пъргавина. Огромната маса на тялото му, дълго близо цяла миля, се издигна бързо нагоре, леко като цветен прашец. Потеглил след себе си една от нишките, тъй се понесе към космоса.

Краката му докоснаха паяжината и вдигнаха множество спори, дребни същества и репеи, полепнали по нея. Отнесоха и шестте стъклени саркофага на вече безчувствените човешки същества.

След няколко мили Кръстосвачът спря. Съвземайки се от уплахата, той изпусна кълбо кислород и леко го окачи на най-близката нишка, където то залепна неподвижно. Пипалата на кръстосвача потреперваха. Най-сетне той се насочи към дълбините на космоса и колкото повече налягането намаляваше, толкова по-голям ставаше неговият обем.

Скоростта му постепенно нарастваше. Той прибра краката си и от жлезите под корема му започнаха да се спущат нови нишки. За да стабилизира температурата на тялото си, гигантското творение на растителния свят се въртеше бавно около себе си.

Силната радиация го къпеше от всички страни. Той се чувствуваше прекрасно в тази среда. Тя бе част от неговото същество.

Дафи се събуди. Отвори невиждащи очи. Онова, което съзря, бе лишено от смисъл за нея. Знаеше само, че е заминала Нагоре. Това бе друг вид съществувание и тя не очакваше да разбере нещо.

Част от гледката бе затулена от кичури остра жълта козина, кичури, които можеха да бъдат и слама. Всичко останало бе някак размито от ослепителна светлина, редуваща се с тъмни сенки.

Полека-лека Дафи започна да различава и други предмети. Прекрасна зелена полусфера, обсипана с бели и сини петна, привлече вниманието й. Дали тя не бе някакъв плод? Към сферата водеха множество нишки — сребърни и златни, които пробляскваха на силната светлина. В далечината различи туловищата на два кръстосвача, които й се сториха мумифицирани. Ярки светлинни петна искряха от време на време и причиняваха болка на очите й.

Попаднала бе в царството на боговете.

Дафи не чувствуваше нищо. Обхванала я беше странна скованост, а и тя нямаше никакво желание да помръдне. Вътре в кълбото се долавяше странна миризма. Въздухът й се стори тежък. Всичко бе като в сън. Дафи понечи да отвори залепналата си уста. Извика. Не чу никакъв звук. Прониза я силна болка. Особено отстрани.

Очите й отново се притвориха, ала устата й остана широко отворена.

Кръстосвачът се носеше към Луната подобно на гигантски космат балон.

Едва ли можеше да се каже, че в съзнанието му протича някаква мисловна дейност, и въпреки това в него се оформи, макар и неясна, идеята, че приятното пътуване е твърде краткотрайно. В растителния свят сигурно имаше някакво спокойно място, където грееха и прекрасните топли лъчи…