Брайън Олдис - Дългият следобед на Земята

Побутна с крак безжизненото тяло и то се претърколи тежко надолу. Старите съсухрени криле висяха безпомощно около главата на летящия човек.

Лежаха сред острите листа на два иглотръна, заслепени от силната слънчева светлина, но все така нащрек за евентуално нападение. Завършили бяха изкачването. Деветте деца за пръв път посещаваха Върховете — а те очевидно им бяха направили силно впечатление.

С помощта на Флор и Дафи Лили-йо повтори маневрата с големите листа, затулящи светлината към огнераждащите кълбета. Щом растението увисна, Дафи отряза за всеки от тях прозрачна топка, която да му послужи за ковчег. Хай й помогна да ги отнесе на сигурно място, след което Флор и Лили-йо хвърлиха листата и потърсиха прикритието на познатия иглотрън.

Цял облак пергаментокрили прелетяха над главите им; багрите на крилете им се сливаха пред очите в едно общо зеленикаво петно — небесносиньо и жълто, бронзово и тревистозелено, всичко блестящо като водна повърхност.

Пърхайки с криле, едно от пергаментокрилите кацна върху смарагдовозелено растение, недалеч от пътниците. Растението се оказа лигави бърни. В следващия миг крилатото създание загуби цвят: оскъдните му хранителни сокове бяха изсмукани и много скоро то се превърна на пепел.

Лили-йо се изправи предпазливо и поведе групата към наи-близката нишка от мрежите на кръстосвача. Всеки възрастен носеше своето кълбо.

Кръстосвачите, гигантите на този континент, никога не можеха да проникнат в джунглата. Те предяха дебелите си като въжета нишки и ги закачаха само по най-горните клони, после ги укрепваха със странични нишки.

Лили-йо откри подходящо място в мрежата и след като се увери, че не се задава кръстосвач, даде знак да оставят кълбетата.

— Трябва да ни помогнете да влезем в топките заедно с душите си — обърна се тя към Тоя, Грен и другите деца. — Ще проверите дали са добре затворени. Сетне ще ги отнесете до нишката и ще ги закачите за нея. Тогава можете да си вървите. Ние отиваме в небето, оставям групата във ваши ръце. Сега вече само вие сте живи!

Тоя се поколеба за миг. Тя бе слабичко момиче, а гърдите й не бяха по-едри от круши.

— Не си отивай, Лили-йо — обади се тя. — Все още имаме нужда от теб и ти добре го знаеш.

— Такъв е обичаят — отсече Лили-йо.

Изрязвайки пролука в своя ковчег, тя се плъзна вътре. С помощта на децата и останалите възрастни се пъхнаха в прозрачните кълбета. По навик Лили-йо провери дали Харис — мъжът — е в безопасност.

Най-сетне се бяха озовали в своите прозрачни затвори. Завладя ги неочаквано спокойствие и мир.

Децата понесоха един по един ковчезите, като непрестанно поглеждаха тревожно към небето. Бяха изплашени. Чувствуваха се безпомощни. Единствено безстрашният Грен сякаш не се смущаваше от нищо и едва ли не изглеждаше щастлив от придобитата свобода. Без да изчака Тоя, сам се разпореди къде да закачат кълбетата.

Вътре в топката Лили-йо усети особена миризма. Постепенно чувствата й се притъпиха. Картината на външния свят започна лека-полека да се замъглява пред очите й и някак странно да се отдалечава. Виждаше се как виси над върховете на дърветата, малко по-встрани от нея, на друга нишка, висяха безпомощно Флор, Харис, Дафи, Хай и Джури. Зърна децата, новата група, които изтичаха да се скрият. Без да се обръщат назад, те се шмугнаха между листата и изчезнаха от погледа й.

Кръстосвачът се движеше високо над Върховете, за да избегне срещи с враговете си. Космосът бе пълен с невидими лъчи, в които той се потапяше и които всъщност го хранеха. И въпреки всичко Кръстосвачът продължаваше да е зависим от Земята за своята прехрана. След дълги дни на вегетативна дрямка той се спущаше надолу и се плъзваше по своите нишки.

Други кръстосвачи висяха неподвижни наоколо. От време на време някой изпускаше голям мехур кислород или тръсваше крак, за да се освободи от досаден паразит. Никой освен тях не бе успял да постигне такава степен на бездействие. Времето нямаше никакво значение за тези гиганти; Слънцето бе тяхно сега и завинаги, до мига, в който се превърне в Нова и изгори всичко, включително и себе си.

Кръстосвачът се спусна, сгрените му от Слънцето крака едва докоснаха дебелата нишка. Той се стовари направо върху листата на клоните. Тук във въздуха живееха неговите врагове — врагове стократно по-малки, стократно по-зли, стократно по-умни. Кръстосвачите бяха жертва на едно от последните семейства насекоми — тигровите оси.