Джеймс Олдридж - Да яздиш диво пони

Всички къщи на улица „Уилсън“ бяха солидни, просторни и скрити зад високи огради, кипарисови дървета или живи плетове. Имаха големи градини с тучна трева, палми, плодови дръвчета (обикновено портокали) и лехи с цветя. Почти във всяка къща имаше и ръмжащо, озъбено куче, което тичаше с всеки минувач покрай предната ограда, лаеше и джафкаше.

Скот редовно пускаше тези бесни кучета: обикновено ги дразнеше, докато ги разяри, после отваряше вратата, без да слиза от гърба на Таф, и двамата литваха по улицата с кучетата по петите им. В Скоти имаше неудържим стремеж да освобождава всичко живо под ключ, независимо дали трябва да е заключено, или не. Едно от богатите семейства — Уинстън — имаше зад гаража си кенгуру. Пазеше го зъл пес вълча порода. Един ден Скоти изкара с обичайния си номер песа на улицата, после се върна, затвори портата, за да не може кучето да се прибере, заобиколи портокаловите дървета и като стигна до гаража, пусна кенгуруто. Гони го сред портокаловите Дървета, докато то прескочи предната ограда и излезе на улицата. Но когато се опита да го накара да избяга на свобода в равнините, Скоти осъзна наивността си. То нямаше къде да отиде. От всички страни се появиха кучета и започнаха да го нападат, така че Скоти трябваше да го подгони обратно към двора. Таф се суетеше и настъпи суматоха от лаещи кучета, кенгуру и пони. Скот успя най-накрая да вкара кенгуруто зад оградата и побягна от този хаос, неспособен да разреши проблема на затворник, получил свобода, по-страшна от железните решетки на затвора.

Но пък веднъж, когато пусна цял птичарник от стотина папагалчета (едни от местните ни птици) на улица „Уилсън“, те знаеха точно къде да отидат. Литнаха на свобода, писукайки и пищейки над реката, в посока към саваните. За Скоти това бе лично отмъщение — в къщата живееше Клара Александър, която веднъж си беше запушила носа в класната стая и бе казала на Скоти:

— О, боже, ти вониш, Скот Пири! Вониш!

Момичетата се закискаха, а момчетата подкачиха Скот да й даде да се разбере. Но Скоти свали ризата си, помириса я, задържа нос на ръкавите й и каза на Клара:

— Баща ти е с дебел задник.

— Вониш! — изкрещя Клара. — Вониш!

Скоти си имаше защитнички сред момичетата и една от тях, Дорис Даулинг, мъжкарана, винаги замесена като Скоти в някоя беля, заяви на Клара, че тя самата мирише ужасно. Но Скоти не се нуждаеше от помощ. Беше истина, че той обикновено миришеше на крави, сено, кал и коне, но това бяха местни миризми, присъщи на момчетата от саваните.

— Това са кравешки лайна! — настояваше Клара. — Дори газиш из тях! — И тя посочи босите му крака. Между пръстите им беше пълно със засъхнала кал, но не и с кравешки лайна.

— Баща ти прави надениците си от умрели котки и кучета — отговори й Скоти. — А ти ги ядеш… Олеле, боже! — И той направи гримаса на отвращение.

Бащата на Клара бе един от градските колбасари и Скоти просто си послужи с популярната обида, която търпят колбасарите от цял свят. Клара не се засегна и ето защо на другия ден Скоти влезе в предната градина на семейство Александър и пусна папагалчетата им. А още при първия случай, когато мистър Александър срещнал Скоти на гърба на Таф, го подгонил с колата си по главната улица, докато Скоти не открил една пролука, по която се измъкнал към тайните си пътечки извън града. В разделението на града мистър Александър застана естествено срещу Скоти, както постъпиха и повечето обитатели на улица „Уилсън“.

Ето така една след друга се нижеха случките, които оформиха пред жителите на града облика на Скоти. Мненията се влияеха от това дали си една от жертвите на Скоти, дали си развличащ се наблюдател, или пък негов поддръжник. И сигурно никога не би се появила каквато и да е специална причина за обобщаване на тези случаи, ако не се бе стигнало до скандала, в който освен Скоти участваха и много други хора. Хората в малките австралийски градове, както и в много градове по цялото земно кълбо, са разделени на богати и бедни, на либерали и реакционери, на светци и дяволи, на лицемери и честни. Така че няма смисъл да се разпростираме надълго и нашироко относно случая, който оформи така невероятния облик на Скоти и понито му Таф.

Може би някои от случаите ви карат да мислите, че Скоти е бил сам. Но той никога не беше сам, защото имаше много приятели, дори сред богатите. За известно време беше под покровителството на страстния ездач аптекаря Дънкан. Дънкан му даде на заем седло, чифт бричове и ботуши и го заведе на селскостопанския панаир да участва в състезанията по прескачане с понита. Но когато съобщиха името на Скоти, той не се появи. Беше измъкнал Таф от ливадката за оседлаване на коне и бяха изчезнали. В последния миг нищо не могло да го накара да язди пред претъпканата арена в облекло на ездач. Тайно оставил панталоните, ботушите и седлото пред задната врата на Дънкан и се прибрал. По-късно забелязах, че оттогава нататък винаги когато яздеше из града, Скоти избягваше да минава покрай Дънкан.