Джеймс Олдридж: Да яздиш диво пони

Не е лесно да ви разкажа какво се случи със Скоти Пири и понито му през онова лято, тъй като винаги си спомням и нещо допълнително покрай случката с момчето и кончето. Всъщност тя се оказва част от историята на самия град и представяйки я така, често се изкушавам да се поотклоня и опиша някои от другите драматични събития, които градът ни преживя по същото време. А те бяха много през тази година. Един от местните частни самолети се разби при опит да мине под градския мост; в саваните избухна пожар и застрашително допълзя до широките равни пшенични ниви — богатството на града ни; четирима души пострадаха при нещастни случаи по време на жътва, железопътни маневри и превозване на овце през града.

Но тези преживелици нямат нищо общо със Скоти, който с понито си Таф раздели през онова лято града на две — на тези „за“ и тези „против него“, на защитници и врагове, на добронамерени и злонамерени, на справедливо и несправедливо настроени. А като се има предвид, че Скоти бе тогава на тринадесет години, това не бе малък подвиг. Той не го стори умишлено, въпреки че винаги съм очаквал със Скоти да се случи нещо подобно. В него се забелязваше склонност към пакости, упорство, лудории и бели, както и вродена нагласа да печели хорските симпатии или антипатии. Трябва обаче да си призная, че аз може би бях единственият, който гледаше на Скоти по този начин.

За другите в този саванен австралийски град Скоти бе просто едно от вироглавите момчета на заселници, които винаги се намираше в какво да бъдат упрекнати. И вероятно оттук трябва да тръгнем, тъй като всичките ни местни драми бяха резултат от живота, който водехме — заобиколени със савани от едната страна и със стотици хиляди акра пшеница от другата, разделени точно по средата от широка дивна река, която течеше пълноводна и буйна през зимата, а през лятото пресъхваше до тънка струйка. Реките ни бяха всъщност две. Един по-малък поток се вливаше в голямата река точно над града и образуваше остров, на който ходехме да лудеем. Скоти познаваше всяко кътче около двете реки (и те изиграха своята роля в случилото се през това лято). Своя роля имаше и огромната овцевъдна и коневъдна ферма „Ривърсайд“ отвъд голямата река. „Ривърсайд“ бе една от най-богатите овцевъдни и коневъдни ферми в щата Ню Саут Уелс, а собственикът й Елисън Еър стана главният противник на Скоти в разделението на града.

И така, въпреки че живеехме в малко градче сред саваните с добри училища, кино, вестник (на който след време станах единственият репортер), шест кръчми, два частни самолета, състезателна писта, игрище за голф и главна улица под разперените листа на пиперовите дръвчета, ние понасяхме какви ли не трудности и бяхме толкова различни по социалните си интереси, че никога не можахме да образуваме еднородно провинциално общество. Никога нещо чак дотам скучно. Имаше бедни и богати, образовани и неграмотни, свидливи и щедри, симпатични и несимпатични, със селски нрави и с градски нрави, невъздържани и свити, модерни и старомодни и т.н., и т.н… И ето защо, предполагам, се разцепихме на две след спорния въпрос, пред който ни постави Скоти.

А колкото до Скоти — въпреки че той е и в началото, и в края на историята, трудно е да кажем къде точно започва всичко. За гражданите Скоти бе момче от саваните, тъй като живееше на пет мили от града заедно с родителите си шотландци, сред ферми с проядена от солта почва. Щом си помисля за Скоти, веднага си го представям като появяваща се и изчезваща фигура, ниско приведен над неоседлания гръб на уелското си пони Таф, препускащ по някоя от страничните улици на града. По правило Скоти яздеше наперено и по главната улица само на влизане в града, на излизане минаваше по страничните улици, сякаш беше сторил нещо нередно. Момчето и понито се мяркаха и изчезваха зад евкалиптите и се приплъзваха по околния пейзаж, сякаш не са се появявали — губеха се от погледа, още преди да си ги зърнал. И това не беше някаква дяволия, просто Скоти обичаше да се възползва от пейзажа и го правеше много изкусно. Не познавам никой, който да умее да се появява и изчезва по този начин.

Много от произшествията със Скоти са твърде незначителни, за да бъдат запомнени, но се сещам за едно-две, които са в основата на въпросната случка. Веднъж например машинистът на дневния пътнически влак от Бенбау за Сейнт Хелън Дж. Т. Краймиън бе докладвал на началник гарата, че Скоти и понито му се надбягват с влака по много опасен начин.