Джеймс Олдридж - Да яздиш диво пони

Освен дивите коне Елисън имаше и стадо диви уелски понита, малко по-ниски от метър и половина. Първоначалната уелска порода бе кръстосана с чистокръвна арабска и така се бяха получили красиви и смели животни. Те бяха добре сложени, издръжливи, с красиви глави, с опашки, дълги до земята, и гъсти златисти гриви. Понитата на Еър бяха жълтеникави, с цвят на дива коза — абсолютно еднакви. Човек не можеше да ги различи едно от друго — всичките си приличаха и бяха лишени от каквато и да е индивидуална окраска. Бяха изключителни и по нрав: буйни, неуморни, независими, умни, упорити, своеволни и игриви. Биваше ги за всичко — за езда в града, извън града и сред природата, за пренасяне на товари или само като охранени домашни любимци, за каквито си ги отглеждаха някои семейства в Сейнт Хелън. В града имаше около дузина обяздени понита от стадото на Еър — всичките еднакви. Струваше си да си откраднеш от тях — всяка година изчезваха по едно-две, задигнати от минаващ овчар или пък превозващ коне шофьор на камион. Случваше се да откраднат и по едно-две от дивото стадо, но обикновеното обяснение за изчезнали от стадото понита бе, че са паднали в буйната река и са се удавили.

Елисън Еър предложил едно такова пони на „Големия съсед“, за да го дадат на Скоти. Закарали го необяздено на Ангъс Пири, който заявил, че няма да го вземе дори и като подарък. Ангъс бил все още горчиво обиден с цялата си душа и сърце на тези „големи съседи“ и затова им рекъл с гърленото си шотландско произношение, че синът му ще върви и сто мили до училище, но „няма да вземе като подарък това диво зверче“. Баща ми убедил Ангъс да купи понито, и той го взел за три лири. Това бе огромна сума за Ангъс. Или един дълг в повече, който го правеше още по-зависим от Дормън Уокър, тъй като Ангъс заемаше пари от зърненохранителната компания.

Ето как Скоти се сдоби с понито си Таф. Това диво, своенравно и упорито зверче го хвърля няколко месеца от гърба си, но най-накрая Скоти дойде с него в училището. Още първия ден понито събори лекия летен навес и побягна. Върнаха го двадесетина гръмогласни, весели момчета. Таф ухапа двама, ритайки с копита срещу всички, но Скоти го сграбчи за юздите и го яхна. Едвам се метна на врата му, и понито запрепуска, а той се залови някак за него, примъкна се на гърба му и вече не помръдна, тъй като понито галопираше сякаш побесняло.

Ето така си тръгваше Скоти от училище седмици наред — в галоп, вкопчен за летящото, изопнато телце на Таф.

И така, благодарение на понито, Скот — „момчето от саваните“ — стана по-забележим в града и вече никой не можеше да си представи детето без кончето. Всъщност тяхното приятелство бе твърде странно: двамата изглеждаха напълно залисани един с друг, но при едни съвсем не безоблачни отношения, които бяха дори грубовати. Не че се въргаляха из прахоляка, но Скоти винаги поставяше Таф в невъзможни ситуации, като настояваше за безпрекословното му и мигновено подчинение както в града, така и в саваните. Таф пък от своя страна никога не изчакваше Скоти да се настани удобно, а се дърпаше, хапеше, бягаше и се инатеше. Но тъй като бяха винаги заедно, в двамата се бе развило почти инстинктивно чувство на взаимопомощ в случай на беда.

„Четирикракият Роб Рой 1 1 Шотландски народен герой, червенокос горски разбойник. — Б.пр. “ — ето как градският бръснар Джок Линиър нарекъл Скоти в деня, когато клиентът му мистър Джаклин, адвентистът и търговецът на дървен материал, се оплакал, че едно момче на пони едва не го съборило на земята, както си вървял по пътеката близо до склада.

— За малко да ме прегазят! Препускаха по пътеката, после прекосиха улицата и продължиха по алеята зад бакалницата, а след това прескочиха оградата. Само се обърна и ми извика, че закъснява за училище. Ще трябва да кажа на баща му!

— А, да, и баща му ще ти отговори нещо толкова мъдро, че така или иначе няма да го разбереш — рекъл бръснарят и всички се засмели.

Най-честото оплакване от Скоти бе, че не се движи по улиците.

— Направо профучава през задните дворове и алеите — разправяше мистър Стоун, сладоледаджията — и изниква от такива места, каквито и не съм подозирал, че съществуват. А аз познавам града доста добре. Онзи ден го видях да излиза зад „Стандарт“ (местния ни вестник). Е, как, дявол го взел, е влязъл там?

— През двора на железаря.

— Прекоси зад пожарната и се появи на празното място до Ролс, търговеца на трактори.

— Докато го зърнеш и офейква.