Джеймс Олдридж: Да яздиш диво пони

Спомням си тези разговори, тъй като те ни дават една картина на Скоти и Таф, за която ще се сетим по-късно, когато градът се раздели на две. Тогава Джок, бръснарят, застана на страната на Скоти, а Джаклин, търговецът на дървен материал, на страната на Елисън Еър.

Общо взето, поведението и пакостите на Скоти бяха такива, каквито се очакват от всяко момче от саваните — а те бяха малко диви и странни момчета, винаги в конфликт с града. Много от гражданите ги приемаха такива, каквито бяха, и спокойно ги понасяха. Веднъж хванали Скоти да се рови из боклукчийската кофа в задния двор на „Стандарт“, където изхвърляха оловните букви след напечатването на вестника. След време ги стопяваха и отново ги използваха при печатането му, но Скоти ги считаше за отпадъци. Той пълнеше джоба си, занасяше ги в къщи, стопяваше ги и ги изливаше в малка формичка в калта, после забиваше телена кукичка в мекото горещо олово и така се получаваше чудесна тежест за въдицата му.

— Крадеш, а! — казал Филипс, печатарят, и здраво сграбчил Скоти за ризата, но Скоти стискал юздата на Таф и чакал само мигновено отпускане на стиснатите пръсти, за да се метне на понито и да изчезне през оградата.

— Не съм си и помислил, че крада — смело казал Скоти, а босите му крака го сърбели да офейка. От време на време Скоти нарушаваше мълчанието на сините си очи и се защитаваше.

— Хайде де, не си! — рекъл Филипс и поотпуснал пръстите на ръката си.

Скоти моментално рипнал и още докато бил във въздуха, понито се втурнало напред, чувствайки какво се иска от него. Докато Филипс се обърнал, те прелетели през алеята, улицата и двора на баптистката църква.

— Ах, дяволчето му с дяволче! — казал Филипс на баща ми, който наблюдавал всичко това.

Според татко Филипс сам пуснал Скоти, защото по-късно, при разделението на града, Филипс застана на страната на Скоти.

Трудността в описанието на Скоти по този начин идва от това, че има опасност да сантиментализирам образа му. Скоти беше нито лош, нито добър. Всички ние си имахме проблеми, породени от местните специфични условия. В случая на Скоти те бяха мизерията, отдалечеността на тази безнадеждна ферма, пътуванията до града и обратно и вроденото му, почти безпогрешно чувство за хумор, което съвпадаше с постоянното му желание да подръпва за опашката благочестивия ни град. А едното подклаждаше другото. Скоти никога не постъпваше подло, не бях чувал да е лъгал или крал, макар да нямаше нищо против да си „присвоява“ всичко, попаднало пред очите му. И въпреки че определено показваше кого харесва и кого не, не мисля, че имаше някакви предубеджения освен това, че никога не се опълчваше срещу бедните (като неговото) семейства. Той например харесваше нашето семейство или по-точно не беше против нас. Една събота пристигна пред дома ни, яхнал неоседлания Таф, натоварен с два огромни чувала отстрани. Минаха по предната алея, заобиколиха под навеса с лозата и като стигнаха до задната ни врата, Скоти извика с тънкия си глас:

— Мисис Куейл, татко ви изпраща малко конски лайна.

Тъкмо закусвахме, пък и това беше фермерски жаргон, който татко не понасяше, поради което той застина с пълна лъжичка яйце в ръка, а брат ми Том се закиска до припадък. Мама се надигна, като едва сдържаше смеха си. Скоти го бе изрекъл така естествено, че в края на краищата баща ми не можа да измисли какво да отговори.

— Почакай малко, Скот — обади се мама, отиде до задната врата и попита колко ще струват.

— Нищо — отговори Скот, но когато мама настоя да плати (въпреки че и ние бяхме семейство, в което парите не достигаха), той заяви, че не може да вземе пари, тъй като баща му е заръчал да не взема пари. Ангъс Пири се отблагодаряваше за оказаната му в съда помощ.

— Къде да ги оставя? — попита Скот.

Мама помисли за миг и каза:

— Ей там до ревена под прасковата.

Скоти, който никога не слизаше от гърба на малкия Таф освен при крайна необходимост, остави понито да налучка само пътя между грижливо отглежданите любими на татко зеленчукови лехи. Без да слиза, Скоти изсипа на купчина конския тор, като хвана чувалите за долните ъгли и завъртя Таф на задни копита. Поизтърси чувалите, за да се увери, че са празни, и тъкмо когато пое обратно през зеленчуковата градина подобно на котка сред храсти от рози, баща ми се приближи до вратата:

— Хей, ти, какво правиш?! — извика гръмогласно той.

— Спокойно, спокойно — обади се мама. — Нищо не е стъпкал.

Затаили дъх, ние всички наблюдавахме Скоти и Таф, тъй като знаехме какво ще се случи, ако стъпеха в някоя леха.