Джеймс Олдридж - Да яздиш диво пони

— Поразхвърляйте го малко през нощта и няма да мирише толкова — поверително се обърна Скот към майка ми.

— Няма ли да се измиеш? — попита го мама.

— О, не, мисис Куейл. Нали минавам покрай реката на връщане…

И Скот изчезна, преди мама да успее да го почерпи с праскови, круши, сливи или бисквити.

За Скоти реката беше и баня, и лятно място за игра. Той и в реката се държеше така, както в града — ту се показваше, ту изчезваше под водата като видра — неуморно.

На другия ден го видях да носи чувал с тор на мисис Томпсън. Мисис Томпсън беше вдовица, а синът й Кит бе един от най-добрите приятели на Скоти в града. Кит често изпадаше в умопомрачение и стоеше в къщи, заключен със седмици. Къщата им представляваше малка порутена барака с две стаи, заобиколена в цялата си грозота с теменужките на мисис Томпсън, които ухаеха на около половин миля в техния квартал така, както ухаеха мамините в нашия квартал. Кит беше в умопомрачение от седмица и Скот разхвърли тора върху лехите с теменужки, след което запристъпва бос, помагайки на мисис Томпсън. Тя вървеше подире му — дребничка, попрегърбена женица и нареждаше:

— Е, Скоти, не се престаравай! Не се преуморявай! Не се навеждай толкова много! Ще се нагълташ с прахоляк…

Мисис Томпсън беше убедена, че това бяха злините, причинили умствената слабост на сина й.

— Не се тревожете — отговаряше й Скоти сдържано и самовглъбено, както си му беше навик. — Аз съм свикнал на всичко, мисис Томпсън. Почти на всичко.

Но мисис Томпсън се попривеждаше над него и му напомняше, че точно това й е казвал и Кит.

Кит беше епилептик, но винаги когато припаднеше пред хора (на улицата или в училище), се затваряше и седеше в къщи със седмици наред, тъй като се срамуваше да излезе, докато не се поддадеше на изкушението на нещата, които пропуска. Тогава най-неочаквано се появяваше на Хорзшу Бенд, където всички плувахме в реката, или край Келис Клъмп, където ловяхме риба, или пък до моста, където гледахме как влюбените се разхождат в неделя; понякога минавахме отвъд реката, за да гледаме забранените игри на зарове в Ню Саут Уелс (Сейнт Хелън е в щата Виктория).

Всъщност Скот поддържаше необикновено приятелство с единственото наистина лудо момче в града. Името му беше Джеки Хедман. Бащата на Джеки беше търговецът на гумите „Мишлен“ в града. В предния им двор имаше голям гумен човек, седнал върху пирамида от стари гуми. Дворът беше ограден с висока здрава мрежа и осемгодишният Джеки бе заключен вътре. Той обикаляше бясно из двора и зиме, и лете чисто гол. Минеше ли някой, Джеки се затичваше към мрежата, сграбчваше я с малките си извити пръсти, оголваше зъби, клатеше глава и издаваше диви, несвързани звуци.

Дори най-нахаканите момчета в града се плашеха и смущаваха от него. Извиквахме: „Здрасти, Джеки!“ и бързо отминавахме. Но Скоти, който може би виждаше в Джеки един друг несретник, спираше и му говореше — дори когато Джеки си въртеше бясно главата, зъбейки се и издавайки ужасните си звуци. Скот дърпаше малките му извити пръсти и го сръгваше на шега в голия корем. Всъщност се опитваше да накара Джеки да произнесе една смислена дума.

— Кажи: „Джеки“! — караше го Скоти.

Джеки се захилваше, а лицето му придобиваше ужасно, неразбиращо изражение.

— Кажи: „Джеки“! — настояваше Скоти и го сръгваше в корема.

Но напразно. Веднъж обаче, както си стоях до Скоти, а той изпълняваше този ритуал, ми се стори, че долових за кратък миг зад цялата тази разкъсваща, неудържима физическа лудост и умствен мрак слабо, тържествуващо прозрение в очите на Джеки — сякаш се опитваше, колкото и да е невероятно, да улови някаква искричка здрав разум. Просто не можех да повярвам на този така безнадежден опит за победа над лудостта. И все пак сигурен съм, че забелязах това прозрение. Забеляза го и Скоти и продължи упорито да се опитва да установи контакт с този макар и несъществен признак на разсъдък зад ужасните решетки на неукротимата лудост на Джеки.

Много странно, но Скоти изобщо не можеше да накара Таф да се приближи до Джеки. Понито не се помръдваше от крайпътния ров. И яростно се опъваше, когато Скоти се опитваше да го придърпа по-наблизо. Скоти го наричаше „проклет пъзльо“ (и може би основателно). Но Таф беше кон, не човек, а повечето коне се плашат до смърт, щом надушат нещо странно или необикновено. В този смисъл те са роби по рождение и реакционери по природа.

Предполагам, че поради идеалистичната ми представа за човека, очаквах Скот да бъде така благороден с всеки, както беше и с Джеки Хедман. А в действителност той дразнеше най-безмилостно някои от момчетата в града. Ненавиждаше една цяла улица и всички, които живееха на нея. Тази улица беше улицата на най-богатите в града, но не мисля, че това бе причината. Тя бе просто улицата, която налагаше моралния облик на града и ето защо Скоти инстинктивно я мразеше. Както и да е, всичко това не е от кой знае какво значение.