Джеймс Олдридж - Да яздиш диво пони

Скоти претърсил всички места покрай фермите около реката, но от Таф нямало и следа. Китайските градинари също не го били виждали, но и те започнали да го търсят по техния сдържано загрижен начин. Но от понито нямало и следа.

Оставаше реката и възможността да е паднал в нея и да се е удавил.

Скоти обиколил бреговете надолу и нагоре по течението, като гледал дали някъде не са се свлекли по краищата. Но поради прословутия си страх от вода, Таф едва ли би се приближил толкова близо до края на брега. А това изключваше вероятността да се е гмурнал безразсъдно във водата и да е заплувал надолу по течението. Дивите коне от фермата на Елисън Еър „Ривърсайд“ го правеха понякога, но Таф — никога, нали изпитваше луд страх от всичко, което му приличаше на вода.

Оставаше проблемът за вероятна кражба. Пири нямаха кучета, така че всеки можеше спокойно да измъкне Таф. Или пък ако Таф беше избягал, някой може би го беше срещнал по коларския път и го бе откраднал… Но едва ли. Всички в града научиха, че Таф е изчезнал. След два дни отсъствие, през които обърна саваните, Скот се появи в училище без понито и ние започнахме да гадаем какво ли може да се е случило. На всяко едно подмятане Скоти отговаряше категорично, рязко и кратко: „Вие не познавате Таф!“.

— Той никога не би тръгнал с непознат човек! — заяви Дорис Даулинг, винаги вярна на Скот и Таф.

Но всички ние знаехме, че Таф, както и Скоти, бе способен да се озове на най-невероятното място. Нямаше съмнение, че освен Скоти никой друг не би могъл да се доближи до него, нито пък да се качи на гърба му и да се задържи там с лекота. И това беше доказано от неколкократните опити на училищните палавници да го яхнат. Понякога успяваха да се метнат на гърба му и да го изненадат. Тогава Таф изчакваше няколко секунди, гледайки примирено, но хитро. След това или се обръщаше и ухапваше злобно крака на момчето, или се втурваше, яростно риейки като диво прасе — препускаше бясно в кръг, докато не хвърлеше момчето от гърба си.

Понито не можеше да търпи най-вече мъже и момчета, но от време на време с помощта на Скоти разрешаваше на някое момиче да го доближи. Веднъж дори позволи на Дорис Даулинг да го заведе до реката, където се къпеше Скоти. Според мен Дорис — колкото и да бе мъжкарана — имаше специален женски подход към животните и Таф му се поддаваше.

В края на краищата заключихме, че този, който е откраднал Таф (с нищо друго не можехме да си обясним изчезването му), е разбирал от коне, познавал е Таф и фермата на Пири, а е имал и причина за извършването на кражбата. Скоро всички улики бяха насочени към Дормън Уокър, когото никой от нас не обичаше. Беше невероятно наистина такъв богат търговец на хранително-зърнени продукти да краде коне, но Дормън Уокър се ползваше със славата, че си взима обратно всичко, за което не му е платено. Често изпращаше някой трактор, за да прибере неплатени земеделски машини, неплатени хамути или неплатени двуколки. Та нищо чудно да беше постъпил така и с Таф — само че тайно, тъй като знаеше, че баща ми не изпуска от очи нищо, което се случва със семейство Пири. Без съдебно решение. Просто една тайна кражба с конския фургон и шевролета и бърза продажба в някой близък град.

Да, това беше възможно… твърде възможно.

Като че ли отначало Скоти не приемаше нещата сериозно. Вярваше, че някак, отнякъде Таф ще се появи и колкото повече му противоречахме, толкова помрачен и разгневен ставаше. Но поради предположенията и загрижеността ни в крайна сметка започна да се убеждава, че Таф наистина е откраднат и няма начин да се върне сам.

Опитахме се за последен път — около десетина от нас — да обсъдим варианта с реката. Допуснахме, че Таф е влязъл някак в реката и я е преплувал до фермата на Елисън Еър или пък течението го е понесло и се е загубил някъде из овощните и цитрусови градини по-надолу.

— Казвам ви, че нищо не може да го накара да се приближи до водата — ядосано спореше Скоти. — Не би отишъл дори и до ръба на склона.

Оставаше да го е откраднал Дормън Уокър или някой друг. Мисля, че макар и с неохота, Скоти също се спря на тази възможност.

Никога няма да забравя печалния вид на Скоти, който отиваше и се връщаше от училище пешком. Четирикракият Роб Рой стана двукрак — горната без долната половинка. Тъжна гледка. Всъщност Скоти се движеше по утъпканите пътеки отривисто, поклащайки се устремно напред, сякаш под кривите му слабички крака бе призракът на Таф, призрак, но от плът и кръв. Казват, че сваленият от коня по време на битка кавалерист е така безпомощен, както бебето, откъснато от гръдта на майка си. Според мен сваленият кавалерист бе за Скоти някакъв времен гост, дошъл кой знае откъде. Сякаш за Скоти нищо вече не бе особено значимо — дори и собственото му съществуване.