Джеймс Олдридж - Да яздиш диво пони

Като че ли бе ограден от пълна пустота.

Това, което се случи впоследствие, няма нужда да бъде обяснявано на който и да е от нашия град — ние добре познавахме семейство Еър и ето защо разбрахме как стана всичко. Но читателят вероятно ще се нуждае от известен коментар, за да може да разбере по-нататъшните събития.

Родът Еър бяха кореняци, заселили се на просторните морави отвъд реката и за осемдесетте години, през които притежаваха „Ривърсайд“, бяха станали заможен, властен род и всъщност представляваха градската ни аристокрация. Ако трябва да бъдем точни, Еърови не бяха граждани на Сейнт Хелън, че дори и на щата ни. Тяхната страна на реката бе в щата Ню Саут Уелс, а Сейнт Хелън беше в щата Виктория. Като всеки австралийски щат Ню Саут Уелс си имаше своя полиция, закони, администрация, управление и т.н. Най-близкият голям град в Ню Саут Уелс бе на петдесет мили от тях, а полицията на Виктория нямаше никакви права отвъд моста. Така че реката представляваше естествена граница. Истинската разделителна линия между нас и Еърови бе огромната им овцевъдна и коневъдна ферма, богатството им и чувството им, че са над всичко, което би трябвало да ги засяга — поне над всичко, свързано със Сейнт Хелън.

Елисън Еър бе последният собственик на старата красива ферма „Ривърсайд“. Той бе възпитаван от гувернантка, а по-късно бе учил в английско училище и в Оксфорд. Женен бе за дъщерята на човек от фамилията Далкит, търговците на вълна и брашно, и имаше дъщеря Джоузефин почти на възрастта на Скоти.

Колкото и да е странно, Джоузи бе така откъсната от града, както и Скоти. Виждахме я рядко, тъй като учеше с гувернантка в „Ривърсайд“, а Еърови идваха в Сейнт Хелън само за да хванат влака или просто минаваха с някоя от колите си на път за някъде. Джоузи се появяваше само когато баща й имаше работа в Сейнт Хелън. И това беше събитие, за което обикновено се говореше сред жените в града.

— Видя ли малката Еър с баща си?

Според това от кого излизаха, коментариите бяха положителни или отрицателни. Джоузи се оказваше красиво, мило и упорито момиченце с буен нрав и твърда воля или малко, злобно дете; беше самонадеяна, малък сноб или госпожичка, или пък интелигентно момиче със собствен облик. Аз пък си я спомням като самоуверено момиченце, винаги обуто в бричове, което говореше и вървеше някак твърде решително, сякаш винаги знаеше, а и очакваше да получи нещата, които желаеше. Тя приличаше много на баща си, който също ходеше в бричове. Понякога Елисън Еър пристигаше в града, яхнал някой от красивите си чистокръвни коне, но това ставаше рядко. Обикновено идваше с пикапа или спортната си кола и влизаше в някоя банка, гараж или адвокатска кантора с такъв пренебрежителен вид, какъвто могат да си придадат само хора с неговото положение.

Когато беше на единадесетина години, Джоузи се разболя от детски паралич и макар да не я виждахме в града, получавахме пълни сведения за състоянието й от Блу Уотърс — един от конярите на Еър, който идваше всяка събота в хотел „Белия лебед“ да си пие бирата. Дочухме нещо и от един от местните доктори, д-р Даулинг, от сестрите, които се грижеха за Джоузи, и от телефонистите, които подслушваха всички разговори с „Ривърсайд“. По едно време се говореше, че Джоузи може и да умре от болестта си. Седмици наред градът ни бе обзет от тъга и съжаление към семейство Еър. Представяхме си как това облагодетелствано момиченце отвъд реката се бори за живота си и се питахме какво ли значение има дали човек живее в колиба, или в такова разкошно имение, когато…

Отначало викаха доктор Даулинг дори посред нощ, но скоро започнаха да пристигат специалисти от големия град, откъдето дойдоха и две медицински сестри. Като всички майки в града, майка ми беше не само загрижена за момиченцето, но и разтревожена за мен и Том — да не би да се заразим от паралич.

Татко трябваше да я успокоява.

— Дали живее тук малката Еър, или на милион мили разстояние, все тази — говореше й той. — Не се тревожи, Хана. Еърови нямат почти никакъв контакт със Сейнт Хелън.

— Независимо богат или беден — каза мама — това е нещо ужасно за всеки, на когото се случи, Ако не умре, сигурно ще остане парализирана.

— Може би — отвърна татко, като прехвърли вниманието си към мен и Том. Знаех си, че ще каже някоя поука по наш адрес. — Положително Джоузи е истинска малка госпожица. Но доколкото си спомням характера й, тя няма да се предаде лесно. Ще се бори.