Джеймс Олдридж - Да яздиш диво пони

Тъй като през тази година понитата бяха особено диви и хитри, конярите се затруднили изключително много при отделянето на четири-пет понита, от които Джоузи трябваше да направи своя избор. А беше и ранно лято — сезонът, в който дивите коне са най-буйни и непокорни. Блу Уотърс и още двама коняри успели да отделят четири уелски понита. Когато ги докарали, извели Джоузи в инвалидната количка и тя започнала да ги оглежда. Тогава Блу попитал господаря си защо не вземат едно пони от вече опитоменото стадо.

— О, не — отговорил Елисън. — Джоузи иска да започне отначало. Иска пони, което да прави всичко, каквото тя пожелае. Макар да не знам какво точно желае. Така или иначе, двуколката е специална и се нуждае от току-що опитомено пони, което да привикне към нея. Нека бъде както иска Джоузи, Блу.

— Е, добре, добре — съгласил се Блу, а цялата история разказал на приятелите си в хотел „Белия лебед“ в съботната вечер; всяка случка, свързана с Еърови, вървеше с пиенето. Блу имаше голям успех през това лято: според броя на бирите, които го черпеха, той знаеше как да заинтригува с разказите си. Беше висок само метър и петдесет и два, а между кривите му крака можеше да се вмести буре. В града се шегуваха, че всяка събота вечер Блу се смалява с по два сантиметра — толкова се подувал от бирата, че допълнителната тежест изкривявала краката му с още два сантиметра.

Нали били от стадото на Еър, и четирите понита, подбрани от Блу, били почти еднакви по цвят и височина и в тях нямало нищо специфично. Блу ни разказа, че затворили понитата в двора на конюшнята, а Джоузи не спряла да вика и да го кара да ги подканва да препускат.

— По-бързо, по-бързо! — викала тя.

Блу използвал камшика си, за да ги насърчава, но Джоузи се възпротивила.

— Ти ги гони! — наредила му тя.

Блу ги подгонил пешком и когато най-накрая понитата се разделили, Джоузи му заповядала да следва едно от тях и да го отдели. Да гониш пони пешком — това е състезание, в което победителят е понито (то винаги се връща при другите коне).

Блу продължил гонитбата, докато едно от понитата се обърнало и го погледнало. То отстъпило назад с наведена глава, в много агресивна и предизвикателна поза — било готово да посрещне опасността.

— Дръж го, Блу! — обадила се Джоузи. — Не му позволявай да избяга!

Начинът й на избор не бил от най-сполучливите, тъй като следвал показателите, по които Еърови се стремели да подбират най-буйните индивиди сред дивите коне — най-игривите, най-упоритите, най-умните.

Този път обаче Елисън Еър се възпротивил и казал на Джоузи:

— Джоузи, на теб ти трябва кон за теглене, а не за яздене. Между техните два темперамента има съществена разлика.

И наистина, няма съмнение, че има разлика в типа понита, предназначени за впрягане в хамут и кола, и тези за яздене.

— Не! Искам него! — настоявала Джоузи.

— Ще ти създава неприятности — предупредил я баща й.

— Не ме интересува! — държала на своето Джоузи. — Искам него!

— Добре, миличка — съгласил се Еър.

Казват, че хората си избират коне, които приличат на самите тях. Може и да е така. Но в едно съм сигурен: ако конят изглежда лош, ако погледът му е коварен, а поведението лукаво — конят е наистина такъв; ако ушите му са полегати, а изражението крие опасност — това е един истински опасен кон; ако пък изражението му е обаятелно и опасно, то и темпераментът му е обаятелен и опасен. Това е общо правило, но почти винаги важи при необяздените коне.

Щом вкарали Джоузи в къщата, Елисън Еър отново отделил понито от другите коне и го пуснал сам в двора на конюшнята. След това влязъл в двора и започнал да го дразни и закача, за да разбере какво е по нрав — диво и лошо или пък своеволно и дръзко. Оказало се, че понито хем се страхува, хем не се страхува от Елисън, но почти през цялото време не спряло да се движи, подтичвало и галопирало неспокойно край него, без да сваля зоркия си поглед от човека с дългия камшик в ръце.

Най-накрая Елисън залостил понито в един ъгъл и докато внимателно го приближавал, то риело нервно, мърдало уши и навеждало глава, сякаш се канело да го бутне. Не изпускало от поглед краката и ръцете му.

— Спокойно! — повелително рекъл Елисън. — Не мърдай!

Понито махало с дългата си сплъстена и мръсна опашка.

— Ш-шт, ш-шт… — казал тихичко Елисън.

— Внимавайте със зъбите му! — извикал Блу на господаря си. — Хапе!

— Те всички хапят — отговорил Елисън. — Няма нищо, Блу.

След това се приближил към понито. То не помръдвало, но когато Елисън протегнал ръка, за да го докосне по гърба, то изведнъж вирнало глава, бутнало го, съборило го и хукнало.