Джеймс Олдридж - Да яздиш диво пони

— Не съм искал да ти взема понито — рече Скоти. — Но бях сигурен, че това е Таф. Щом го видях и го познах.

— Сега вече няма значение — каза Джоузи, сякаш бе решила да не се разстройва, макар едва да се владееше. — И все пак ела с него някой път, а? Можем да го поразходим из поляните…

Скоти се огледа, сякаш търсеше помощ. Но кой ли можеше да му помогне? Не знаеше какво да отговори. Погледна Елисън Еър и го попита:

— Може ли да идвам?

— Разбира се. Нали за това те помоли Джоузи.

— Добре тогава. Ще дойда някой път, когато съм свободен.

— Обади ми се по телефона и аз ще те чакам — каза Джоузи.

— Пири нямат телефон, Джоузи — каза високо Том, укорявайки я, че не знае.

— О! — Джоузи се огледа наоколо, като че ли се чудеше как ли живеят тук без телефон. — Кит, ти имаш телефон. И можеш да ми се обадиш вместо него.

— Разбира се.

— Ела другата събота — настояваше Джоузи.

Скоти заби босите си пръсти в земята и верен на упорития си нрав, каза:

— Не, няма да дойда. По-другата събота мога да дойда, ако искаш…

Джоузи разбра, че насреща й стои равностоен по упорство противник и престана да настоява. Мисис Пири излезе от старата къща с кана цитронада и няколко чаши на тенекиен поднос.

— Ще ви освежи — каза тя. Беше си сложила и брошката „Ейлийн“. — Искате ли да влезете вътре?

За миг светът, в който живееше мисис Пири, стана и наш свят. С присъщата сдържана вежливост Елисън й отговори:

— Много любезно от ваша страна, мисис Пири. Но тук навън е много приятно.

После взе една чаша, Джоузи го последва и каза:

— Благодаря ви, мисис Пири. — Произнесе го със самоуверения си „ривърсайдски“ тон.

Блу взе третата чаша, заливайки ръкава си с цитронада. Ние тримата ги гледахме как изискано и бавно отпиват от чашите си. Мисис Пири не помръдваше — наблюдаваше ги, но и беше унесена в някакви свои мисли…

— Много ви благодаря, мисис Пири — каза Елисън и й подаде празната чаша.

Градското й изражение подсказваше, че тя не бе нито с тях, нито против тях. Нито пък се отличаваше от тях. А Елисън и Джоузи чак сега започнаха да проумяват къде се намират и какво всъщност означава това парче неплодородна земя. Мисис Пири и роклята й го показваха твърде красноречиво.

— Донесох ти и няколко чувала със сено за понито — обърна се Елисън към Скоти. — Блу ще ти ги даде.

Видях как сините очи на Скоти блеснаха ядосано, а Джоузи, която несъмнено вече го харесваше, разбра грешката на баща си.

— И без това бяха отзад в камиона… — побърза да каже тя.

Скоти бе достатъчно горд, за да откаже сеното в яда си, но за да не засегне Елисън, реши да го приеме. Съвсем естествено помежду им продължаваше да зее пропастта, но беше ясно, че Скоти няма отново да бъде жертвата.

— Е, хайде да тръгваме, Джоузи — каза Елисън. — Къде е баща ти? — обърна се той към Скоти.

Скоти посочи към ливадата до коларския път — дребната тъмна фигура на Ангъс Пири бавно се приближаваше.

— Ще си поговорим на връщане към пикапа — каза Елисън. После се приближи до Таф, погали го по главата и ушите и мрачно процеди през зъби: — Ах ти, зверче такова! Заради теб стана всичко това!

Таф отметна глава. Джоузи подаде юздата на Скоти и в този миг присмехулното пони го ухапа по задничето.

Скоти извика:

— Ах, ти, подлец такъв!

Джоузи се засмя. Беше се развеселила и докато баща й я носеше към пикапа, нарече Таф коварно, лошо и непослушно конче.

Скоти ги изпрати и докато Таф-Бо го побутваше отзад, нерешително я попита:

— Имаш ли сега друго пони?

Джоузи кимна, сякаш се страхуваше да говори по този въпрос. Елисън Еър запали мотора и извика:

— Довиждане, мисис Пири!

Джоузи прехапа устни и здраво се хвана за вратата на пикапа в очакване на мъчителното друсане по шосето. Проследихме с поглед колата, като примигвахме на всяко нейно подскачане и залитане. Когато стигнаха до Ангъс Пири, те спряха и поговориха няколко минути. Какво ли му каза Елисън Еър? Какво ли му предложи? И дали Ангъс прие? Всичко това вече нямаше значение. Чухме как пикапът набра скорост по шосето. И това бе всичко. Пред нас бе бъдещето.

А то щеше да ни поднесе своите проблеми, иронии, коварства и превратности. Нямам повече какво да кажа — освен това, че единственият, който можеше от сърце да се посмее на цялата история, бе Таф-Бо, този лекомислен, лукав, своеволен, дяволит, умен и упорит кон, възползвал се от направеното му изгодно спортсменско предложение.