Джеймс Олдридж - Да яздиш диво пони

— Бо, Бо! Ела веднага тук!

— Таф! — викаше Скоти. — Насам! — И зацъка с език, за да привлече вниманието му.

Скоти не помръдваше от стола. Вероятно му бяха наредили да не става — би било несправедливо спрямо Джоузи. Понито препуска няколко метра в средата на площадката, отметна назад глава, спря се и се огледа. Не обръщаше внимание нито на Джоузи, нито на Скоти.

— Бо! Бо! — викаше Джоузи и пляскаше с ръце. — Какъв си опърничав! Ела тук веднага!

— Таф… — Скоти бе вдигнал ръце така, сякаш държеше юздата. — Осем часът е, Таф! Осем! (По това време обикновено Скоти тръгваше за училище.)

Понито погледна Джоузи и тръгна към нея.

— Бо! Бо! Бо! — още по-силно завика тя. — Ела, миличък! Ела тук!

Скоти отново засвирка с всички сили.

— Не мога да гледам! — каза Дорис Даулинг, наведе глава и заби поглед в земята. Аз също изпитвах нейните чувства, но ми беше толкова интересно, че както всички наоколо не можех да устоя да не гледам.

Понито направи няколко крачки към Джоузи, но после се обърна и тръгна към Скоти. Спря се и погледна към масата на съдиите. Вероятно на всички им минаваше през ума, че понито съзнава, че е център на внимание, но нарочно се прави на глупаво и протака нещата. То се обърна и като че ли напук тръгна назад. Нито Скоти, нито Джоузи го повикаха. Изчакаха да видят какво ще направи. То спря и отново се обърна.

— Какво става? — попита Дорис Даулинг.

— Нищо. Върна се назад.

Тя погледна и в този миг и двете деца започнаха да викат. В погледа на Джоузи се долавяше и мъка.

— Бо, Бо! Моля ти се, ела! Иначе никога няма да ти простя! Никога! Хайде!

Скоти се опитваше да седи спокойно, но не можеше да се стърпи и непрекъснато подскачаше на стола си и викаше:

— Осем часът е, Таф! Трябва да тръгваме, чуваш ли! — Скоти удряше с юмруци във въздуха с надеждата, че ще привлече вниманието на понито. — Таф! — Скоти крещеше толкова силно и отчаяно, че някой от публиката се разсмя — и това беше единственото нарушение на реда от страна на смълчаната публика.

Понито обикаляше широката площадка, сякаш се чудеше как да избяга от всичко това, и не обръщаше внимание на двете деца. Но когато мина само на няколко метра от Джоузи, тя му се замоли с почти истеричен, гневен глас:

— Бо, какъв си лош! Ела тук, като ти казвам!

Едва я чувахме. Понито се спря и я погледна. Тя млъкна. И то я подмина въпреки отчаяните й викове. Тогава Джоузи ядосано заудря по количката с ръце.

— Заслужаваш да те набия! Ела тук веднага! Не бъди такъв лош!

Скоти се клатеше на стола си и удряше по него. Гласът му беше вече пресипнал и звучеше така, сякаш вече му беше дотегнало. Най-неочаквано Скоти спря да вика — понито се бе спряло на няколко метра от него, гледаше го, а Скоти — явно примирен — не помръдваше.

Настъпи тишина.

— Какво става? Какво прави понито? — попита Дорис.

— Нищо. Абсолютно нищо — напрегнато й отговорих аз. — Скоти не помръдва. Седи и не помръдва. — Скоти гледаше понито безразлично и презрително, сякаш то му бе изменило и преминало на другата страна.

— Бо! — извика за последен път Джоузи. Понито вдигна глава и я разтърси.

Този вик бе, изглежда, решаващ. Понито тръгна право към Скоти и го блъсна от стола. Той стана, сграбчи понито за врата, а то отметна глава, вдигна Скоти във въздуха, а след това отново го повали на земята.

Това беше любимата им грубовата игра. Разнесоха се викове и подсвирквания.

— Таф! Това е определено Таф! — крещях аз. Вече нямаше никакви съмнения.

Половината от групата ни скачаше от радост. Над площадката се носеха силните възгласи на публиката. Някои подигравателно подвикваха на Скоти — той продължаваше да се бори с понито. Председателят на съда каза нещо и посочи Скоти, но освен нестихващите крясъци нищо друго не можеше да се чуе.

— Знаех си аз! — с всички сили крещеше Дорис Даулинг. — Нали ви казвах! Нали ви казвах!

Мис Хилдебранд пламтеше и тържествуващо се усмихваше.

Скоти не можа да удържи неспокойното и възбудено пони, то го отхвърли встрани и се оттегли в тръс. А след миг, с присъщия му фаустовски цинизъм, се запъти към Джоузи. Тя тъжно го гледаше. Понито я побутна с муцунката си.

— Ах ти, мошеник такъв! — промълвих аз.

Всички се умълчаха, докато Джоузи обсипваше понито с мили думи. То продължаваше да я побутва с нос и леко гризеше ръкава й, а на мен ми се стори, че я чувам да му казва: „Лош си ти! Защо постъпи така… Защо отиде при него?“.

— Но това е Бо! — извика някой.

Разбира се, че беше Бо. И Таф, и Бо. Някои негодуваха, последваха разгорещени препирни, но никой не оспорваше, че победителят е Скоти. Понито бе отишло първо при него и решението на съда бе в негова полза.