Джеймс Олдридж - Да яздиш диво пони

Народът хукна към арената и към понито. Скоти грабна юздата, прекоси тичешком площадката и докато понито се дърпаше настрани от Джоузи, му я надяна и със светкавична бързина (както винаги) закопча ремъка, метна се върху понито или по-скоро хвръкна във въздуха, макар понито да свърна встрани. Изпълнил стария си номер, Скоти запрепуска по тесния коридор и влезе в малкия ограден квадрат. Дръпна въжетата и извади един от колците, понито прескочи увисналите въжета и те двамата префучаха през арената, преди да успеят да ги спрат.

Стори ми се, че Колинз възнамерява да ги подгони на чистокръвния си жребец, но той не помръдна, а само ги изгледа. Всички останали, включително и Джоузи, ги следяха със затаен дъх. Джоузи някак се надигна на безжизнените си крака, но докато баща й стигна до нея, падна на земята. Хората се спуснаха да й помагат, но Елисън стигна пръв и я вдигна.

— Оставете ме в количката! В количката! — ядосано викаше Джоузи и баща й я постави да седне, докато група от поддръжниците й я заобиколиха. За миг я изгубихме от поглед.

— Горката Джоузи — тъжно каза Дорис Даулинг. — Горкичката!

И какво ли друго можеше да каже. Скоти и понито минаха в галоп през главната врата и се отправиха към фермата, Джоузи бе настанена в колата, количката й натоварена в пикапа и цялата свита на Еър бе готова да потегли. Бях близо до Джоузи, която седеше на предната седалка в колата. Казах й:

— Не падай духом, Джоузи! Всички ти съчувстват.

Джоузи гледаше право пред себе си, лицето й беше бледо, устните стиснати — напълно владееше чувствата си. Но явно искаше никого да не вижда и нищо да не чува.

— Хайде! — подкани ни мистър Кенън. — Всичко свърши, стройте се!

Да, очевидно всичко бе свършило. Но не и за Скоти и Джоузи.

Навярно на татко не му идваше на ум, че правосъдието в този ден зависеше от капризите на един кон. Той не желаеше да коментира повече делото. А по време на вечеря ни забрани отсега нататък да говорим за него. Но Том и Джийни заспориха разпалено дали понито било едно и също или не (Том не беше съгласен, че Таф и Бо са едно и също пони) и татко удари с длан по масата.

— Хайде стига! Всичко приключи. Решението е окончателно. Няма какво да говорим повече. Вкъщи не желая да се споменава за това!

Но извън къщи ние непрекъснато търсехме отговор на неразрешените въпроси. Искахме всичко да си изясним. Ето защо двамата с Том разсъждавахме през целия път към фермата на Пири, накъдето се запътихме на другия ден, събота.

— Таф сигурно е преплувал реката и се е присъединил към дивото стадо — казах аз. — Изплашил се е от игуана и е паднал в реката. И тя го е отнесла надолу, към срещуположния бряг. Това е то! Том изобщо не беше съгласен с мен.

— Те не са едно и също пони — повтаряше той. — Не може да бъде. Ако са едно и също, Бо нямаше да бъде диво пони, когато са го уловили!

— Ами нали Таф се е върнал в стадото — възразих аз. — Животните бързо се променят и стават отново диви. Особено пък Таф. Скоти така се отнасяше с него, че той си беше по начало полудив…

Не можехме да си отговорим на цял куп загадки. Том каза, че Таф бил привикнал към хората. Тогава ако той е Бо, защо им е било така трудно да го обяздят?

— Но те искаха да го впрегнат в двуколка — казах аз. — А Таф никога не е бил впряган в двуколка.

— Добре де — настояваше на своето Том, — а какво, ако някой се метне на гърба на Бо? Ако беше Таф, нямаше да е толкова буен.

— Но на неговия гръб никой не се е мятал! Никой никога не се е опитвал да го язди. Джоузи не би позволила.

— Ами копитата му — нито гвоздеи, нито подкови…

Отговорих му, че Скоти никога не беше подковавал Таф, а и Джоузи също никога не беше подковавала Бо, тъй като Бо се движеше само по мека земя, за която е по-удобно да бъде неподкован.

— Никога не са подковавали Бо. Забелязах го, като го доведоха на селскостопанската изложба.

— Ако това пони е едно и също — заключи Том. — Скоти е преплувал реката и си го е взел обратно.

— Ама разбира се — съгласих се аз. — Татко затова не иска да разговаряме за делото. Има факти, които адвокатите просто не искат да знаят.

Бяхме синове на адвокат, цялата ни къща разбираше от право, но Том изпитваше странно уважение и вяра към абсолютното право и правосъдие — за разлика от мен… Повърхностното ми класическо образование ме караше да откривам превратностите на съдбата, необяснимите чудатости, неочакваните трудности и преди всичко човешката сложност. Така че аз не вярвах в абсолютното правосъдие. Като всичко друго и правосъдието е човешко, а не абсолютно.