Джеймс Олдридж - Да яздиш диво пони

— Не знам, Скоти. Но защо пък да не е позволено?

— Би ли попитал баща си може ли да я взема?

— Добре, ще го попитам.

Скоти се разбираше добре с татко, но ако го попиташе за юздата, все едно щеше да го помоли за услуга, а той бе твърде горд, за да го направи. Мен можеше да попита — нали бяхме приятели…

— Джек Съмърс ми каза, че си говорил с онова момиче.

— С кое момиче? — попитах аз, след което се повтори цялата поредица от смешни въпроси в разговора ми с Джоузи. — А, с Джоузи Еър ли?

— Да, с нея.

— Вчера говорихме. — Минавахме покрай къщата на Пикъринг, където Скоти обичаше да дразни кучето зад оградата. Но дори слабостта му да се закача бе изчезнала — Скоти бе станал някак безразличен и всичките му предишни навици изглеждаха като че ли необичайни освен умението му да се появява и изчезва незабелязано. То му беше станало едва ли не инстинкт.

— И какво каза тя?

— За кое?

— За мен.

— Нищо. Искаше да знае ти какво говориш. Казах й, че не искаш да говориш за това.

— Но тя какво каза? — настояваше Скоти.

— И тя не иска да разговаря за това.

Вдигахме много прах и като погледнах, видях, че Скоти беше с обувките си. Сякаш не беше с обувки, а с две големи черни кутии, надянати на стъпалата, които едва повдигаше и местеше.

— Мисли си, че ще спечели, нали?

— Не знам, Скоти — казах колебливо аз. — Не е чак толкова сигурна.

— А те са на нейна страна.

— Кои?

— Всичките там в съда.

— Какво говориш, Скоти! Много от тях са на твоя страна. И мистър Къф, приставът, и сержантът дори.

— Сержант Колинз?!

— Да.

— Ти си луд. Той винаги прави каквото му се нареди.

— Ами няма друг избор.

Скоти сви рамене.

— Както и да е. Всички те си мислят, че ще загубя. Но няма да загубя, Кит. Това пони е моето пони.

— Знам, Скоти.

— И щом му свирна, подвикна или дръпна ей така юздата — Скоти вдигна ръце и ги разклати, — той ще дойде! Ще видиш!

— Знам.

— Тя може да вика каквото си иска, да го нарича както си иска — Бо или каквото ще да е там, — нищо няма да й помогне.

— Разбира се, Скоти — искрено се съгласих аз. — Тя в количката ли ще е?

— Сигурно.

— Винаги ли седи в количката? И когато си е вкъщи ли?

— Така разправят. Джийни е ходила няколко пъти в Ривърсайд и ми е казвала, че Джоузи се движи с количката си около мебелите, сякаш кара мотопед.

— Всичко това не ме интересува — намръщено каза Скоти. — Утре ще донеса юздата, а ако не ми разрешат да я внеса, ще вдигна ръцете си така, сякаш я държа.

За разлика от Джоузи той не заплаши града с отсъствието или мълчанието си в случай, че загуби. По-скоро се заканваше на себе си. Бяхме съвсем близо до къщи, когато изчезна зад няколко недовършени постройки. Чувствах, че и той като Джоузи не е уверен в изхода на делото — и двамата се чудеха как ли би се държало понито на другия ден…

Както се очакваше, бе хубав ден на ранната есен. За да видят как действа естественото правосъдие, на събитието можеха да присъстват по четири ученика от всеки клас. В групата бяхме и аз, и Том. Директорът благоразумно бе преценил, че цялото училище е заинтригувано и разделено на два лагера и ето защо бе позволил на известен брой ученици да присъстват на разрешаването на спора, като след това разкажат достоверно на съучениците си за случилото се. Горе-долу половината от групата беше на страната на Скоти, а другата — на страната на Джоузи. Тръгнахме, подредени по двама. Минахме покрай някогашното градско бунище (огромна влажна яма, която запълваха с пръст, за да стане парк). Пред нас вървяха мис Хилдебранд и мистър Кенън — двама отявлени противници сред учителите.

Когато стигнахме до широките стари дървени порти на изложбената площадка, оградени отвсякъде с евкалипти и пиперови дръвчета, ние се стъписахме — на входа чакаха около петдесет души. Портите бяха полуотворени — придържаше ги мистър Бел, собственикът на магазина за велосипеди, който беше упълномощен да пази на входа. Мистър Кенън (нашият футболист) поговори с мистър Бел и ни позволиха да влезем първи.

До мен вървеше Дорис Даулинг.

— Каква тълпа! — каза тя. — Какво ли е на главния вход!

Оказа се, че малката трибуна е почти пълна, а самата арена е вече заобиколена от хора, които се подпираха на дървените парапети и спореха в очакване.

Мистър Кенън беше чудесен организатор. Още в осем часа беше дошъл и заградил площадка за нас — и то близо до мястото, където щяха да бъдат Джоузи и Скоти. Можехме да седнем или пък да стоим прави, но всички ние (двайсет и четири на брой) се залепихме на перилата. Сержант Колинз обикаляше из арената на черния си чистокръвен жребец. Беше с кавалерийската си униформа и изглеждаше и яздеше прекрасно.