Джеймс Олдридж - Да яздиш диво пони

Сигурен съм, че още от самото начало татко е знаел, че няма начин да спечели делото, и предполагам, че в мига, когато е видял Скоти и понито заедно, му е дошло на ум да предложи понито само да разреши въпроса. Дали и затова не настоява толкова много Скоти да храни понито? В къщи имахме две котки, куче и сврака — те бяха много привързани към татко, защото той ги хранеше. Кучето ни Мики често седеше в краката на татко в съда. Мики беше шотландски териер и обичаше да се промъква незабелязано и да се свива под масата, очаквайки татко да го потупа скришом със силната си ръка.

Чудех се дали татко си бе задавал въпроса, който така внимаваше Страп да не зададе: дали Скоти бе преплувал реката и бе взел понито на Джоузи Еър? Честността на татко бе вън от всякакво съмнение, но има въпроси, които адвокатите не си задават, когато защитават някого. Когато вървеше по улицата, татко никога не поглеждаше нещата непосредствено пред очите си: погледът му бе винаги устремен напред, в някаква далечна, неизвестна точка. Струва ми се, че тази слепота към всичко, което е наблизо, му служеше за самозащита. Този път му бе доставило удоволствие да въвлече австралийците в собствените им игри. Градът се бе разделил на две, също както запалянковците около боксьорски ринг, или както татко би се изразил (имайки предвид австралийците), като на римска арена, където се бият гладиатори — единият винаги печели, а за другия краят е печален и фатален.

Съдията, мистър Страп и татко избраха за голямото събитие мястото, където организирахме селскостопанската изложба: първо, защото бе заобиколено с висока ограда и следователно изолирано от града, и второ, заради обширната му арена, на която можеше да се поддържа ред — нали щеше да има какви ли не зрители, дошли да видят „съдебното заседание“ и прилагането на естественото правосъдие. Правилата бяха прости. Съдът щеше да се събере до една седмица. През това време не бе позволено нито на Джоузи, нито на Скоти да се доближават до понито в полицейския обор. В съответствие с предложението на баща ми вътре щяха да издигнат огради. Щеше да има малка площ, предопределена за понито, портичка към тесен коридор, дълъг двайсетина метра, и накрая мястото, където щяха да чакат Джоузи и Скоти, разбира се, недалеч от понито, за да може да ги чуе, като го извикат. Изборът на понито щеше да се смята за окончателен само ако тръгне и се приближи до единия от противниците, при условие, че те не мърдат, а то дойде толкова близо, че да може да бъде докоснато. Последна дума щеше да има съдията. Противниците се задължаваха да бъдат на мястото на „съда“ в десет сутринта. По заповед на съдията вратата към изхода, през който щеше да мине понито, се очакваше да бъде отворена в десет и петнайсет. Всички зрители на „съда“ трябваше да седят отстрани и да пазят абсолютна тишина.

— Ами ако понито не тръгне нито към единия, нито към другия? — попита Том, след като чухме правилата по време на вечерята.

— Ще чакат, докато тръгне — каза татко.

— Но това е жестоко — запротестира Джийни. — Ако Джоузи загуби, тя просто няма да може да го понесе…

— Същото се отнася и за Скоти — възмутено каза Том.

— О, той е момче. Какво значение има за него.

— И за двамата има значение — заяви татко. — Там е цялата беда. Единият ще трябва да загуби, а другият — да спечели.

— Налага ли се да се дава такава публичност на всичко това? — попита мама.

— Правосъдието трябва да бъде колкото може по-публично, Хана — наблегна татко. — Иначе няма да има нищо общо с гръмкия глас на общественото съзнание, както бе казал Ридо.

Гръмкият глас на общественото съзнание в Сейнт Хелън явно щеше да се окаже оглушителен. Той ечеше навсякъде. Дори и в училище, където залагахме така открито и пристрастено, че директорът свика събрание и забрани на всички ученици да залагат пари както в училище, така и извън училище. Но с това нещата не се промениха, защото училището ни можеше да се сравни с огледало, в което се отразяваха събитията в града. Залагахме всичко, което имахме — пари, джобни ножчета, топчета, прашки (наричахме ги „шанхайски“), топки за крикет, бейзболни бухалки, ръкавици, футболни топки и обувки, въдици, корди — изобщо всичко, което искахме да имаме, мечтаехме да имаме и можехме да предложим. Едно от момичетата — Сенди Уилямз — се опита да се басира със Скоти, че този път нямало да спечели. Скоти се нахвърли отгоре й разярен, събори я на земята и задърпа плитките й. Тя побягна, крещейки за помощ. И тогава (макар рядко да му се случваше) Скоти се разплака мълчаливо, с гневни и необясними за нас сълзи. Защо трябваше да се ядосва само за това, че някой иска да се басира с него — че дори и против самия него? Аз знаех защо, но не казах нищо за мъката, която усетих, че Скоти бе изпитал, и заложих двата горни края на татковата въдица срещу нова дървена макара, въпреки че едното без другото не ставаше за нищо.