Джеймс Олдридж - Да яздиш диво пони

— Откровено казано — намеси се отпусналият се в стола си съдия, — не виждам какво целите, мистър Куейл.

— Само след минутка ще ви стане ясно. Забелязах, че Елисън Еър не сваляше погледа си от татко, сякаш очакваше някакъв хитър номер.

Тогава татко извика своя свидетел-експерт — мистър Крисп. Той бе на мнение, че понито в обора може и да е Таф — било на същата възраст и приличало на Таф. Мистър Крисп потвърди, че много добре познава понито на Пири. Момчето го е водило при него за „безплатно“ лечение на рани и напукване на копитото.

— И вие като стар и опитен познавач на коне сте убеден, че понито в обора е Таф, понито на мистър Пири?

— Да, убеден съм.

Страп започна да разпитва мистър Крисп, като непрекъснато намекваше, че Крисп може и да греши или просто е невъзможно да бъде сигурен. Но Страп напълно съзнаваше, че колкото повече се стреми да изкара доказателствата съмнителни — дори доказателствата на другата страна, — толкова повече помага на баща ми.

Имаше още трима свидетели. Мисис Меди, която се обличаше като мъж и пушеше по цял ден на терасата си. Тя заяви, че е специалистка по конете. Така и беше, защото баща й се занимаваше с обяздване на коне. Тя разгледала понито в обора и била сигурна, че е Таф.

Макар и с неохота, Страп трябваше да я разпита, но аргументите му отново бяха слаби. След това татко призова един от съседите на Пири, млекаря на маслената фабрика, и най-накрая — Ангъс Пири. Ангъс разказа с горчивина и незлоблива мъка как бе купил и заплатил за понито и как Скоти, макар без какъвто и да е опит, го бе обяздил и привикнал към себе си така, че двамата били просто едно цяло. Но всичко това не можеше да засенчи впечатлението от вълнението на Джоузи. Дори Страп бе озадачен. Не можеше да разбере към какво се стреми татко. Ето защо и въпросите му не бяха конкретни, нито целенасочени. След време татко ни каза: „Дори да не разбираш какво цели противниковата страна, винаги и непоколебимо трябва да държиш на своето. Ето така трябваше да действа Страп, въпреки че едва ли щеше да успее“.

Най-накрая за учудване на всички присъстващи татко извика Скоти. В няколкото минути, през които Страп бе задавал въпроси на мистър Пири, татко бързо даде указания на Скоти. И Скоти знаеше какво да каже. Той стана и боязливо — сякаш бе войник, който прекосява минирано поле, — тръгна към свидетелската ложа. Панталонките му бяха безнадеждно къси, сакото му се бе вдигнало, а в стреснатия му поглед се четеше странна смесица от страх и враждебност, недоумение и мрачна решителност.

— Е, господин Пири — започна татко, — смяташ ли, че понито в обора е твоето пони Таф?

— Да — каза Скоти с наведена глава.

— По-високо, моля — обади се съдията.

— Не обръщай внимание на всичко това — каза татко и посочи с ръка съдиите — и ми отговаряй все едно че си в училище и разговаряш с учителите и съучениците си. И вдигни глава — властно добави татко.

Скоти вдигна глава и повтори:

— Добре.

— Понито в обора тръгваше ли към теб, когато го назоваваше с името „Таф“?

— Да.

— И всеки път ли? Кажи ми истината — това е всичко, което искам от теб. Всеки път ли?

— Не, не всеки път.

— А случвало ли се е да те ухапе, както каза мис Еър?

— Да.

— Колко пъти?

— Не си спомням — отговори Скоти, полека-лека добивайки смелост. Но очите му бяха приковани в татко, сякаш не смееше да погледне където и да е другаде. — Два-три пъти…

— Тона необичайно ли ти се струва? Искам да кажа — твоето пони Таф често ли те хапеше?

— Да. Но то не ме хапеше истински. Само чакаше да се зазяпам на някъде, за да ме изненада с нещо. Случеше ли се да не съм нащрек, винаги ме закачаше.

— Какво означава — закачаше? — попита татко. — Какво точно?

— Ами… то завъртваше глава и ме гризваше по крака. А след това се смееше…

— Как така „смееше“?

— Ами така, както всички коне. Не като хората. Конете разбират кога е смешно…

— И Таф обичаше да се закача, така ли?

— Да, непрекъснато.

— А ти имаше ли нещо против?

— Не. Аз също се закачах с него.

— Какво друго правеше Таф?

— Ами обръщаше кофата с храната, ако успееше…

— Понито в обора правеше ли го?

— Не можеше да я обърне, защото кофата беше закована.

— А правеше ли нещо друго?

— Веднъж обърна ведрото с водата.

— И ти?

— Аз го плеснах.

— Силно ли го пляскаш?

— Понякога.

— С пръчка ли?

— О, не. С ръка.

— Пири, вдигни ръката си, за да я видим!

Скоти вдигна малката си свита длан.