Джеймс Олдридж - Да яздиш диво пони

— Разбрано, сър.

Директорът говореше доста сериозно, но въпреки това ми се стори, че долових положителното му отношение към Скоти. Дали пък баща ми не го беше помолил да ме освободи? Или мис Хилдебранд го бе убедила, изчервявайки се? Нали бях оптимист, щеше ми се да вярвам, че идеята е лично негова, и излизайки от кабинета му, весело си казах: „Какъв късметлия съм!“.

Няма смисъл да се спирам на всички подробности по делото. От самото начало беше ясно, че на всяко обвинение от едната страна, потвърдено от свидетелите й, другата можеше също да отвърне с обвинение, а свидетелите й да опровергаят обвинението на първата. Още в началото се досетих, че това е тактиката на татко. Неговата цел беше да не позволи да се стигне до категорично решение.

А защо ли?

Мистър Страп се стремеше с всички сили да докаже, че понито в обора е едно-единствено пони — понито на Джоузи Еър, Бо. Но всеки път, когато се опитваше да спомене основния си аргумент — а именно, че Бо е бил откраднат от фермата на Еър от Скоти, татко рязко протестираше. Единственото, което оставаше на ищеца (мистър Еър), бе да докаже, че оспорваното пони е негово. И никакъв друг въпрос не подлежеше на обсъждане. Татко непрекъснато възразяваше, включително и на намека, че понито е било „взето“ от Скоти. Най-накрая Страп изгуби надежда да използва това положение за сериозно доказателство.

Какво следваше по-нататък?

Страп извика свидетеля Блу и го накара да разкаже как понито е било уловено от дивото стадо.

— Възразявам — бързо се намеси татко. — Все още нямаме доказателства, че оспорваното пони е понито, за което ще говори свидетелят. Така че колегата и свидетелите му ще трябва да наричат понито „пони“, а не „това пони“.

Несловоохотливия съдия кимна с мълчаливо благоразумие. И така свидетелите на Страп трябваше да говорят за „пони“. Блу разказа как „едно пони“ било уловено, подбрано, опитомено и накрая обучено от Джоузи Еър след изключителни усилия и истинска смелост от нейна страна. И как понито заместило безжизнените й крака.

Седях в единия край на залата зад татко и до Скоти, който беше облечен във вече омалелия си стар сив костюм. Мистър Пири беше в шевиотено като на кондуктор сако. И двамата лъхаха на нафталин. В другия край седяха Елисън Еър, Джоузи и мисис Еър. Тя беше с шапка и воалетка с много фино избродирана пеперуда. Всички мъже в залата (включително и аз) бяха смаяни от елегантния й градски вид.

Джоузи не беше в количката си. Елисън я внесе на ръце. Беше наистина подтискаща гледка — Джоузи в ръцете на баща си, прегърнала врата му. Но сантименталността беше чужда на Джоузи. Беше прегърнала баща си по необходимост и щом я остави на седалката, тя го пусна. Джоузи не обичаше да привлича вниманието на околните. Намести краката си с ръце и изправи гръб — даде да се разбере, че не й е приятно нито да я оглеждат, нито да я съжаляват. Когато Страп наблегна на състоянието й, тя се наведе към баща си и попита ядосано:

— Но защо разправя всичко това?

— Необходимо е за делото, Джоузи, не се вълнувай!

Джоузи врътна опашчиците си и възмутено и злобно изгледа Скоти. Той беше седнал на дланите си, имаше смутен вид и гледаше право пред себе си. Светлата му коса стърчеше на всички страни. Джоузи улови погледа ми и разбра, че я наблюдавам. Изчерви се и сърдито погледна встрани.

— Е, мистър Блу… — започна Страп, но когато всички се засмяха, спря озадачен.

— Името ми е мистър Уотърс — обади се Блу провлачено.

— О, да, извинете — поправи се Страп.

Отново последва смях. Чувствах напрежението в залата зад мен. Хората очакваха да се разиграе някаква драма. Всъщност всичко приличаше много повече на интересно конно надбягване в провинциално градче, което обича конните надбягвания. Един от двамата трябваше да спечели — или Скоти, или Джоузи. Но освен безспорния конфликт се долавяше и възмущение. Както и съчувствие. Забелязах, че най-отзад седи „градската учителка“ мис Хилдебранд, нашето „птиче“. Лицето й пламтеше, но тя бе твърдо убедена, че справедливостта ще бъде на страната на Скоти.

Показанията на Блу като на експерт даваха една напълно ясна представа за улавянето и опитомяването на Бо. Когато приключи с показанията си, татко го попита дали е виждал понито Таф, купено от мистър Пири преди тринадесет месеца.

— Да, виждал съм го. Аз лично го улових и го закарах на Пири.

— А колко беше високо? Метър и тридесет? И четиридесет?