Джеймс Олдридж - Да яздиш диво пони

— А ти защо не искаш Скоти да свидетелства? — обърна се Том към татко. — Той знае какво трябва да каже.

Татко ни погледна над очилата и каза:

— Принцип на защитата е, че всяко дете, изправено пред съда, може да спечели симпатии… Но и да загуби делото. Пък и не вярвам да се наложи да свидетелства.

Най-накрая дойде и денят на делото. Сутринта в седем и половина се обади Колинз и съобщи на татко, че понито е изчезнало.

— О, боже… — изпъшка татко.

— Някой е пъхнал лост и е изкъртил целия катинар — ядосано говореше Колинз. — И понито го няма!

— Търсихте ли го? — попита татко.

— Къде да го търсим? Някой го е откраднал и много ясно кой е той, мистър Куейл.

— Достатъчно, сержант Колинз! — рязко го прекъсна татко. — Ако отново обвинявате момчето, предупреждавам ви, че ще го имам предвид, когато стигнем до съд. До гуша ми дойдоха всичките тези нападки!

— Но аз никого не обвинявам — побърза да каже Колинз. — Само искам да ви кажа, че ще трябва да претърся фермата на Пири. После да не кажете, че действам зад гърба ви…

— И искате да одобря действията ви, така ли?

— Но поставете се в моето положение, мистър Куейл. Какво мога да направя?

— Аз се поставям в положението на довереника си и изобщо няма да позволя да ме настройвате против него. Друго нямам какво да ви кажа! — И татко затвори телефона.

За миг остана неподвижен, след това се обърна към мен и Том.

— Мислите ли, че Скоти е измъкнал понито, момчета?

— Не — решително заявих аз. — Този път не е той.

— Не се излагай — обади се Том. — Разбира се, че е той.

— Кит — обърна се татко към мен, — можеш ли да вземеш назаем някой велосипед и да прескочиш до Пири? Провери дали Скоти е там и има ли нещо общо с тази работа. Ама бързо!

— Отивам.

— Не е закусвал — намеси се мама.

— Няма да се бавя — казах аз и хукнах към Филипсови. Барни Филипс имаше допотопно дамско колело, много високо и трудно за каране. Разреши ми да го взема и аз закриволичих прав между кормилото и седалката към фермата на Пири. Не бях изминал и два километра, когато Колинз мина покрай мен в полицейския шевролет.

Спря.

— Искаш ли да се качиш, Кит? — извика той.

— Не, благодаря, сержант Колинз — отговорих аз, спазвайки указанията на татко да бъда винаги учтив и внимателен с по-възрастните, без значение кои са те. А и го съжалявах, защото той бе в наистина безизходно положение. — Сам ще стигна.

— Както искаш, Кит — промърмори сержантът и подкара колата. — Баща ти жив ще ме одере в съда, но какъв ли избор имам…

— Не знам — отговорих аз.

Много преди да стигна до фермата, срещнах отново сержанта — връщаше се заедно със Скоти.

— Скоти! — извиках аз.

Но Колинз извика нещо и ме подмина, аз обърнах и подкарах след тях, изоставайки все повече и повече, докато стигнах до вкъщи. Втурнах се в хола, зачервен и задъхан, и разказах на татко за случилото се. Той помисли малко, а след това ми каза да тръгвам към полицията и да доведа Скоти. Щял да им се обади по телефона, а аз да не се връщам без него.

— Бързо! — отново каза той.

Метнах се на велосипеда и се заклатих върху педалите като лодка сред бурно море. Пред полицията имаше коли, мотори, хора, които разговаряха и се препираха.

Сред обора стоеше понито и хрупкаше сено от яслата. Скоти наливаше вода в коритото. Все още запъхтян, го попитах какво, дявол да го вземе, се е случило.

— Намерили го да пасе трева до електроцентралата, встрани от пътя.

— Но кой го е пуснал?

— Не знам — отговори Скоти, объркан и отегчен от цялата тази каша и от зяпачите, които прииждаха и спореха наоколо.

Явно, че някой от градските тарикати се шегуваше с всички ни. Или онези запалянковци, синовете на Маккей, го бяха направили заради някакъв бас. А може би някой, който не обичаше Скоти. Или пък който не обичаше Джоузи Еър. Заведох Скоти в къщи и татко му нареди да се прибере и да облече най-хубавите си дрехи, а в десет часа̀ да бъде в съда с баща си.

— Кит ще ви чака. И ще ви покаже къде да седнете.

Бях освободен от училище, без да съм сигурен чия беше идеята. Директорът ме извика в кабинета си предишния ден и ми каза:

— Всички ученици се интересуват какво ще стане утре в съда. Куейл, освобождавам ви от училище, за да присъствате в залата и да разкажете — достоверно, повтарям ви, достоверно — за хода на делото. Утре сутринта ще направя съобщение, преди да влезем в клас, и така, надявам се, ще обуздая някои по-недисциплинирани ученици, възнамеряващи да избягат от училище и да отидат в съда.