Джеймс Олдридж - Да яздиш диво пони

А може би основните социални противоречия играеха своята роля и предизвикваха такъв голям интерес към делото. Случиха се и куп неочаквани събития — дори Скоти беше озадачен от някои неща през последните две седмици. Мистър Уилсън, манифактуристът, му подари костюмче. Значи, той беше на страната на Скоти… Мисис Симс, жената на градския инспектор, го обвини в кражба на портокали — това означаваше, че тя бе против него. Доктор Таплоу му подвикна един ден от буика си: „Здрасти, приятелю, как си?“. Такъв поздрав никой досега не беше чувал от доктор Таплоу. И той беше за Скоти. Мисис Кътлоу, собственичката на пансиона на улица „Тред“, посъветва Том и мен да стоим настрани от сина на Пири — тя, значи, беше против Скоти.

В училище всичко беше много по-просто. В резултат на фанатичното упорство на нашата пристрастеност или може би в резултат на сантименталното ни детско съжаление към болната Джоузи или босоногия Скоти, ние бяхме или за единия, или за другия. Или завиждахме на Джоузи Еър, или я мразехме. Във всеки случай критериите ни бяха много по-обективни, отколкото на възрастните, тъй като не забравяхме и понито. Почувствахме го в деня, в който Скоти доведе понито. Скоти остана в града и цяла нощ стоя, подпрян на стената на полицейския участък. Бдеше да не би Елисън Еър да се върне и да откара понито с камиона си. Колинз го беше намерил заспал до стената. Това беше негова лична заслуга — излязъл в три часа сутринта да провери дали всичко е наред. Колинз се обадил сутринта на баща ми и му се оплакал. Татко отново ме помоли да успокоя Скоти.

— Портата на обора е заключена — заубеждавах аз Скоти на другия ден. — Никой не може да влезе.

— А кой има ключ?! — възрази ядосано той.

Сержант Колинз държеше ключа и нищо не можеше да разсее подозрението на Скоти, че сержант Колинз и Елисън Еър са замислили да откраднат понито през нощта или да го подменят с друго.

— Няма да го откраднат, Скоти — убеждавах го аз. — Не могат! Просто не могат!

Скоти не забелязваше една подробност, която аз бях забелязал: в крайна сметка Елисън Еър беше почтен човек. Скоти виждаше само надменността на Елисън Еър и убедеността му, че законът трябва да помогне несъмнено на него. Том беше на мнението на Скоти и попита татко откъде е сигурен, че Елисън Еър и Колинз няма да откраднат понито.

— Еър е богат — каза Том. — Може да прави каквото си иска!

— Не, не може — ядосано каза татко. — Богат или беден, в случая е без значение! Еър е джентълмен, а Колинз си знае задълженията — ето кое е важното. А не кой е богат и кой беден!

Татко не мразеше богатите хора, но беше разочарован от Елисън Еър, тъй като смяташе, че всеки богат е длъжен да бъде почтен, без да злоупотребява с привилегиите на богатството си. И въпреки това татко не се боеше, че Елисън Еър ще се опита да открадне понито, безпокоеше го единствено Скоти. Освен че караше Том и мен да го успокояваме, той го извика една сутрин в кантората си и му говори половин час. Всеки ден отиваше до обора, за да се увери, че понито е добре.

В резултат на всичко това Джоузи и Скоти можаха да се опознаят, а градът пък опозна Джоузи. Макар да е било мъчително за Джоузи (нали не допускаше никой да я види в количката), на другия ден след като затвориха понито баща й я бе откарал в града с пикапа си и количката отзад. Елисън спрял пред обора, свалил количката и настанил Джоузи в нея. Колинз отключил портата и Джоузи влязла в обора.

— И спокойно — предупредил я Елисън.

Сестра ми Джийни била там. Избягала от спортните състезания в училище, тъй като Джоузи й се обадила по телефона. Та тя ни разправи, че Джоузи тръгнала към понито с количката си, а то я наблюдавало, мърдайки с уши и потрепвайки рамене, но без да помръдва.

— А пипна ли го с ръка? — попитах Джийни аз.

— Ами разбира се! Спря точно до него. Тъкмо щеше да го потупа и се наведе много напред, количката й се преобърна върху неравната земя, тя падна и понито побягна.

— Хубава работа! — възнегодува Том. — И ти на това му казваш докосване…

— Но тя го докосна! — настояваше Джийни. По нрав и плам Джийни си приличаше с Джоузи. — После баща й я вдигна и я настани в количката. Караше я да се откаже, но тя не искаше. Дори не му позволи да стои при нея в обора. Заобиколи понито отстрани, през тора, и успя да го приближи. Носеше чесало и започна да реши гривата му. Тя беше цялата в бодли. Среса дори и космите по коленете и краката му.

— И то й позволи всичко това?! — попита татко.