Джеймс Олдридж - Да яздиш диво пони

— Ето малко дребни пари — каза той. — Дайте ги на приятеля си и му кажете, че са от Иси Сайън.

— Колко е добър този Иси — каза Том, докато гледахме спортната кола, която изхвърча шеметно по средата на пътя.

Като се върнахме в къщи, свърших всичките си задължения с особено старание — може би татко ме беше видял в съда и се канеше да ме накаже. Не ми се искаше да си усложнявам положението и ето защо нацепих дърва, налях газ в лампата на татко (той обичаше бялата светлина, а така се пестеше и електричество), изчистих кухненския канал и измих паничките, в които татко хранеше двете ни кучета и котки. Той се върна в шест часа, когато усърдно пишех домашното си от сто и петдесет реда. Не продума, но това все още не означаваше нищо. Дойде време за вечеря, а все още не ми бе наредено да се наведа над облегалката на дивана, за да си получа четирите солидни удара за отсъствието ми от училище. Бях спасен, но имах чувството, че татко знае всичко. Може би му беше приятно, че проявявам интерес към делото (не към самия него), или пък означаваше какъв голям интерес бе предизвикало то и затова затваряше строгите си очи пред простъпката ми.

— Кога ще започне Елисън Еър новото дело срещу сина на Пири? — попита мама, след като татко й разказа много накратко за случилото се в съда.

— Елисън явно няма търпение да получи понито. Иска го колкото се може по-бързо. Така че Страп може да го включи в едно от следващите заседания. След две седмици, предполагам.

— Жал ми е и за двете деца — каза мама. Имаше предвид Скоти и Джоузи. — Чакането ще е мъчително за тях. Нали и двете смятат, че понито е тяхно. Пък и са така привързани към него…

— На мен пък ми е мъчно за Джоузи Еър — обади се Джийни. Виждах, че е пообъркана — тя си знаеше, че е любимка на татко, но ето че сега беше на едната страна, а той на другата.

— Как може да ти е мъчно за Джоузи Еър?! — Възмутено каза Том. — Тя има стотици понита!

— Но тя си иска Бо и Бо си е неин!

— Да, ама иска да вземе Таф!

— Стига вече! — строго каза татко. — Спорете, но навън, не в къщи и не по време на вечеря! Освен това съвсем безсмислено е да се спори, тъй като никой от вас няма доказателства чие е понито, не е ли така?

— Е, да, но… — започна Том.

— Хайде стига! — нареди татко.

Почувствах, че сега е моментът.

— А как ще докажеш, че това е понито на Скоти? — попитах аз.

Татко ме погледна и откъсна скрито сплетено възелче от гъстата посивяла коса над дясното си ухо.

— Все още не знам — каза той. — Но ако това е понито на малкия Пири, то сигурно вътрешната логика ще се прояви отнякъде.

Знаех какво иска да каже татко с тази „вътрешна логика“. Той твърдо вярваше, че истината си има своя собствена сила, която не може да бъде измерена, нито пък сломена и която винаги се проявява, щом я атакуват от всички посоки. „Истината ще излезе наяве“, казваше татко. Той всъщност беше почитател на епископ Бъркли — известния английски философ от осемнайсети век, който вярвал, че всички човешки деяния са дело на самия човек, но че в основата на всичко е бог. Всичко си имаше „вътрешна логика“. И макар татко да вярваше в това, аз знаех, че той стига до истината в съдебните дела чрез задълбочен труд, професионална вещина и внимателно проучване на случая.

Как да кажа на Скоти, че чрез „вътрешна логика“ татко възнамерява да докаже, че понито е Таф!

На следващата сутрин половин час преди училище с Том бяхме пред полицейския обор, за да видим Скоти с понито. Какво беше учудването ни, като видяхме, че още двадесетина души бяха дошли да видят понито! Там бяха и Елисън Еър с Джоузи. Скоти пристигна, яздейки понито. Сякаш и двамата се бяха крили из шубраци и трънаци и идваха някъде отдалеч. Понито беше цялото в бодили — по хълбоците, краката и дългите косми над копитата му имаше полепнала кал, гривата и опашката му се бяха сплели като на диво пони. Отгоре на всичко то и накуцваше, сякаш за да сподели обидата, огорчението и окаяния вид на самия Скоти.

— Това е Бо! — извика Джоузи Еър. — Да, Бо е! — повтори тя.

Джоузи седеше в един от половинтонните камиони на баща си близо до вратата, изправена както винаги, елегантно облечена в бричове и блузка, със самоуверен вид и вирнати опашчици. Беше настоявала да я вземат. Блу разказа в кръчмата в събота, че когато майка й забранила да отиде, Джоузи плакала и се блъскала с количката си в стената.

— Само ще се разстроиш — рекла майка й.

— Но аз съм вече разстроена — отговорила й Джоузи с неоспорима логика.