Джеймс Олдридж - Да яздиш диво пони

— Тишина! Тишина! — крещеше съдебният пристав мистър Къф.

— Ще наредя всички да напуснат залата, ако тази демонстрация не спре — викаше съдията.

Хората и без това си тръгваха, тъй като бе обявено следващото дело (някаква разправия между двама братя). С надеждата, че татко не ме е видял, аз се промъкнах през малката тълпа на входа и хукнах да бягам. Не успях да стигна и до ъгъла, когато чух, че някой ме вика:

— Кит! Кит Куей!

Мис Хилдебранд! Знаех си, че ме е видяла в съда, затова спрях, надявайки се да я придумам да не каже на директора.

— Какво правиш тук? — каза тя със строго изражение на младото си пламнало лице. Мис Хилдебранд се изчервяваше дори когато ни хващаше на местопрестъплението. Говореше винаги строго, сякаш бе решила да е сурова към нас — безнадеждна работа.

Нямах никакво извинение и запристъпвах от крак на крак, изчаквайки я да ме настигне.

— Е, хайде — каза тя. — Да се върнем заедно.

Да вървиш заедно с учител, е винаги мъчително, но да вървиш с мис Хилдебранд, и то при такива обстоятелства, бе наистина много, много мъчително.

— Баща ти е много умен — каза тя.

— Знаех си, че ще отърве Скоти — гордо отговорих аз, макар съвсем да не бях уверен до последния миг.

— Мислех, че ще пратят Скот Пири в затвора. Само ако го бяха направили — заговори тя стеснително и бързо както винаги, — щях да стана и да възразя.

— В съда ли, мис Хилдебранд?

— Да, именно в съда.

Бях смаян. Мисълта за това непрекъснато изчервяващо се момиче, изправено пред съда, център на всеобщо внимание, бе така невероятна, че ме накара да се замисля за необичайното вълнение, което бе предизвикало обвинението срещу Скоти.

— Не бих позволила да се отнесат несправедливо към него — каза мис Хилдебранд. — Предай на баща си, че съм възхитена от него.

— А какво мислите, че щеше да се случи със Скоти, ако не го беше защитавал татко?

Този въпрос беше истинска загадка за мен Чак след време сам намерих отговора му.

— Страх ме е да си помисля — каза тя. Леките й ситни стъпки сякаш акомпанираха на думите й — Щяха да претупат делото набързо и да му наложат някакво наказание, докато не предаде понито. Аз, Кит съм сигурна, че това е неговото пони. Не може да е на Джоузи Еър. Просто не мога да повярвам, че е нейното.

Докато стигнем до училището, ми стана ясно, че мис Хилдебранд няма да ме издаде. Но пък ме накара да напиша сто пъти: „Да уважаваме хората, които се борят за всеобща справедливост!“. Приех го като комплимент към баща ми и към самата мис Хилдебранд и решимостта й да защити Скоти. А и чувството й за дълг и справедливост бе удовлетворено — нали все някак трябваше да ме накаже след като не ме издаде на директора… Оттогава нататък започнах да уважавам още повече нашата „градска учителка“, нашето „птиче“.

Вървях до слабичкото й рамо чак до класната стая. Беше междучасие и учителят още не беше дошъл. Съобщих пред класа, че обвинението срещу Скоти е оттеглено. Половината клас завика одобрително, само тук-там се дочуха подсвирквания. Захвана се разгорещен спор, докато едно от момичетата — Джил Адамс — ме попита:

— А разбрахте ли дали понито е у Скоти?

— У него е, да — отговорих аз и им разказах как татко е уведомил съда.

Отново последваха вълни от одобрение и от възмущение. А след като им казах, че съдът ще реши дали понито е Таф или Бо, започна истинска караница. Как може съдът да разреши такъв въпрос?!

— Баща ти не можа ли да измисли нещо по-добро? — изказа недоволството си един от съучениците ми.

— Че какво можеше да измисли? — възмутих се аз. — Скоти не може да крие понито цял живот! Така или иначе щяха да го намерят и да му го вземат.

— Те трябва да го намерят и да го върнат на Джоузи Еър — обади се Пийни Пайпър, която бе може би най-добрата ни изпълнителка на шотландски танци. — Всички знаем, че Скоти е преплувал реката и е откраднал понито.

— Аз все още не мога да разбера как ще установи съдът чие е понито — упорстваше Джил Адамс. — Всичките понита на Еър са еднакви.

Трябваше да призная, че и аз не виждах как биха могли да го установят.

— В такъв случай отново ще го върнат на Джоузи Еър — каза Боб Снийд, нашият попрегърбен, дългокрак песимист. — В никакъв случай няма да го дадат на Скоти.

Забелязахме, че учителят ни по английски, мистър Кенън, стоеше на вратата и слушаше. Започнахме да сядаме на местата си, а той се отправи към катедрата.

— Ти беше ли днес в съда, Куейл? — попита той.