Джеймс Олдридж - Да яздиш диво пони

— Да, сър.

— А директорът знае ли?

— Не, сър. Мис Хилдебранд ме видя и ми даде да напиша сто пъти едно изречение.

— Какво ти даде?

— Каза ми да напиша: „Да уважаваме хората, които се борят за всеобща справедливост!“.

— Аз Пък ще ти дам нещо друго. Ще напишеш петдесет пъти: „Не трябва да се опълчвам срещу закона, дори когато ми се струва несправедлив“.

Това ми беше втората изненада за деня. Всички обичахме мистър Кенън, защото беше добър футболист — бърз и точен. Но нямаше съмнение, че той беше на другата страна, срещу татко и Скоти. Ето че в един ден промених мнението си за двама души…

С идването на Скоти в училище всичко започна отначало. Двадесетина от нас го заобиколиха по време на обедната почивка близо до стария пън в двора. Сега вече можехме направо да го попитаме къде е скрил понито, кога ще го предаде, как е познал, че то е Таф. И най-важното от всичко — какъв таен знак ще му сложи, за да е сигурен, че сержант Колинз и Елисън Еър няма да го сменят с друго. Някои го съветваха да боядиса ушите му сини отвътре, други — да го бележи с катран под опашката, а трети го караха да забие една монетка на копитото му.

— Няма нужда да го бележа с каквото и да е — заяви Скоти. — Аз си го познавам всякак!

— Да, но ще трябва да му сложиш някакъв знак — само ние ще знаем за него — каза Джек Сингълтън. Джек беше нашият киноман — носеше очила с голям диоптър, а единият му палец беше крив. — Защо не го дамгосаш с нагорещена ютия?

— Ами! Те ще забележат и ще дамгосат по същия начин някое друго пони — обади се Боб песимистът.

Скоти мълчаливо слушаше спора и съветите ни. Явно, че беше все още смутен от внушителността на съда. Нескрито се зарадва, когато звънецът би и отново влязохме в клас. Когато свършихме училище, той изхвръкна и изчезна, преди да успеем да го спрем. А на излизане от двора на училището с Том се натъкнахме на нов голям спор между двете враждуващи групи, които гадаеха изхода на делото по установяване на идентичността на понито — дали е Таф, дали е Бо.

Оказа се, че Скоти ни чака до къщата на доктор Таплоу с преметнати през врата обувки. Когато се приближихме, той изскочи най-неочаквано и ме попита:

— Кит, баща ти каза, че ще трябва да доведа Таф. Ако понито било Таф, щял да го докаже. Как ще го докаже?

— Не знам, Скоти. Но щом казва, че ще го докаже, ще го докаже. Само ти да си сигурен, че това е Таф…

— Сигурен съм. Разбери, моля ти се, как ще го докаже, а?

— Ще се опитам.

— Трябва да знам.

— Защо не го попиташ тогава?

— Не ми е удобно.

Знаех, че да задаваш такива въпроси на баща ми е трудно — дори за нас беше трудно, а за Скоти направо бе изключено.

— Ще се опитам — казах отново аз. — Но не мисли, че ще ми каже нещо. Кога ще доведеш Таф?

— Утре сутринта. Баща ти ще ме чака пред полицейския обор в осем и половина.

— Не се притеснявай, Скот — казах аз. — Татко си знае работата.

— Каза, че ще минат няколко седмици, докато дойде ред на делото, а през това време щели да държат Таф в обора…

Слизахме по ниския градски хълм, когато до нас спря спортна кола. Караше я Иси Сайън, собственикът на фабриката за безалкохолни напитки.

— Да ви закарам ли, момчета? — извика той.

Отношенията ни с Иси бяха приятелски. Често взимахме празни бутилки от кока-кола от задния двор на фабриката му и после му ги продавахме по едно пени всяка. Иси знаеше това, но почти никога не се сърдеше.

— Е? — подкани ни той, като видя, че се колебаем.

Разходка в спортна кола… Не чакахме втора покана. Двамата с Том се запътихме към колата, но когато се обърнахме да изчакаме Скоти, видяхме го да изчезва зад една ограда. Все още не се доверяваше на който и да е — особено на хора в спортни коли.

— Къде хукна? — попита ни Иси.

— Не иска да приказва с никого — рече Том. — Обиден е нещо…

Мистър Сайън се засмя.

— Има безпогрешен инстинкт да изчезва, щом го надушат данъкосъбирачите.

— Какви данъкосъбирачи? — зачуди се Том.

— Шегувам се, Том — каза мистър Сайън. — Имам предвид шотландските събирачи на налози, които непрекъснато са търсели Роб Рой. Между другото, предайте на баща си, че днес беше чудесен. Аз по принцип не съм привърженик на проклетата му английска нравственост — честно казано, не мога да я търпя, но той е единственият, който е способен да отърве малкия Пири. Басирам се, че ще спечели делото „Пони“.

За пръв път някой наричаше делото така. И в бъдеще то си остана с това име. Но това не беше така интересно, както отношението на Иси Сайън. Очаквах, че като фабрикант той би бил на страната на Елисън Еър. Но кой знае защо, той бе на страната на Скоти. Странно, но като слизахме от колата, той пъхна ръка в джоба си и извади два шилинга.