Джеймс Олдридж - Да яздиш диво пони

Някои от хората крещяха на Колинз да пусне Скоти, други пък му подвикваха да арестува малкия дивак и да го прати там, където му е мястото.

— Всичко е наред, Скоти, всичко е наред — казах аз, като се приближих до него. — Няма да го вземат.

Колинз стискаше Скоти за врата.

— Откъде знаеш? — сподавено попита Скоти.

— Татко няма да им позволи — казах аз, тъй като друго не можах да измисля. Не винях Скоти, тъй като Еър, в правените си по поръчка бричове и ботуши, заедно с Блу и този камион наблизо създаваше впечатление на всемогъщ богаташ, който заграбва всичко пред себе си.

Забелязах, че Том побягна напред и сграбчи оглавника. Блу се опита да го избута настрани.

— Том — обади се татко, — ела тук!

— Не можете ли да обуздаете това момче? — попита Елисън Еър баща ми, като имаше предвид Скоти.

— Моля да извините поведението му — студено каза татко, — но той погрешно сметна, че…

— Просто искам да заведа понито при дъщеря си. Имате ли нещо против? — попита Елисън Еър.

— Разбира се, че не. Кит, отвори вратата!

Колинз пусна Скоти, аз отворих вратата, а Елисън и Блу поведоха понито, което вече нервничеше, към камиона и Джоузи. То се стресна пред камиона, но Блу го поуспокои и Джоузи успя да сложи ръце върху главата му.

Сякаш бяхме свидетели на мелодрама. Джоузи беше твърде горда, за да плаче пред хора, и въпреки че напълно владееше стиснатите си малки устни, очите и брадичката си, две неудържими сълзи се търкулнаха като перлички по загорелите й бузи.

— Бо — каза тя, — лошо животинче такова!

Погледнах Скоти. Следеше Джоузи с полузяпнала уста и широко отворени очи, чувствайки за пръв път болката от съперничеството. Струва ми се, той разбираше, че неговата мъка е и нейна мъка. А Джоузи сигурно чувстваше, че болката и нещастието им са едни и същи.

— Взимайте понито и си го карайте в къщи! — извика някой на Елисън Еър.

Беше мисис Стаут, ревностна християнка от малочислената секта, която се занимаваше усилено с благотворителна дейност и мразеше безделието.

— Ама вземете и шантавата мисис Стаут! — добави някой. Беше мисис Меди, която се обличаше и говореше като мъж, отглеждаше котки и кучета и по цял ден седеше на предната си тераса и пушеше.

Напрегнатата атмосфера се поразведри. Всички се засмяха, понито сякаш също се поуспокои. Не мисля, че то разбираше какво върши, но ми се стори, че в един миг осъзна двойната си роля и неприятностите, за които бе причина. Понито побутна Джоузи с нос — жест, типичен за всяко пони.

— Върни го обратно, Блу — рязко каза мисис Пат Еър с изискания си тон; беше разтревожена и гледаше да прекрати тази трогателна сцена. — Върни го обратно!

Блу го поведе обратно и още няколко сълзи капнаха в краката на Джоузи.

— Срамота! — възмути се някой.

Потърсих с поглед Скоти. Беше изчезнал. Татко се обърна към Том и мен и ни нареди да тръгваме за училище. Беше почти девет часът. Бяха дошли още пет-шест наши съученици и като тръгвахме, чухме как възрастните спорят, подпрени на оградата на обора. Препираха се за понито — търсеха разни особени белези, с които да докажат, че то е Таф или пък Бо. Мис Джеймз, която работеше в сладкарницата и скришом ни даваше попрестояли сметанови топки, разправяше, че е виждала понито на Скот Пири безброй пъти и че това пони е неговото.

— Абсолютно сигурна съм, че е неговото — повтаряше тя. — Абсолютно сигурна!

А Джек Дайамън, който ходеше веднъж месечно у Елисън Еър и им носеше бензин за тракторите и водни помпи, заяви, че задните крака на Джоузиновото пони били дебели, а на понито на Скоти ставали тънички към глезените.

— Я му вижте задните крака! — възмутено говореше Джек. — Дебели и прави чак до долу. Това е понито на Джоузи Еър!

Докато подтичвахме към училище, Том се възмущаваше:

— Видя ли кой дойде, а?

Кимнах утвърдително. Дормън Уокър. Не го бях видял в съда. Не от Скоти се интересуваше той. Интересуваше го понито.

— Мисли си, че ако Скоти спечели, ще вземе понито… — възнегодува Том, докато едва дишахме от тичането. — Ама ще видим!

Том беше обзет от присъщото му морално възмущение — готвеше се за втората битка, преди да е спечелена първата.

До другата сутрин половината град се извървя да види понито в полицейския обор. А през следващите две седмици нямаше ден да не минем оттам — на отиване или на връщане от училище. Скоти пък не можеше да прекоси града, без да му подвикнат поощрително или да го подразнят със забележките си. Още преди да дойде ред на делото, аз и Том — на път към училище — можехме да определим всяка една къща, всеки срещнат човек, всяка кола, кон или двуколка (според собственика им) на чия страна са — на страната на Скоти или против него. Ако не бяхме сигурни, спорехме ли, спорехме, докато решавахме вместо него на чия страна е.