Джеймс Олдридж - Да яздиш диво пони

— Да. А прави и много други неща…

— Джоузи, ти как наричаш понито си? — продължи Страп.

— Бо, разбира се. Вие знаете това, мистър Страп.

— Знам, Джоузи. Всъщност исках да те попитам, когато викаше понито в обора по име „Бо“, то идваше ли при теб?

— Да.

— Веднага ли?

— Да.

— А да те е ухапвало? Понито в обора, искам да кажа…

— Не, разбира се, че не.

— А уелските понита, специално от стадото на Еър, често ли ритат и хапят?

— Те обичат да се ритат едно друго, но рядко ритат човек. Обаче доста хапят.

— А понито в обора не се е опитвало да те ухапе, така ли? Нищо, че така често държеше главата му, решеше го и го гъделичкаше?

— Бо никога не ме е хапал. Никога.

— А видяла ли си понито в обора да ухапе някого?

— Да.

— Кого?

— Него.

Джоузи посочи Скоти и за миг — тягостен и напрегнат за присъстващите миг — двамата не отлепиха очи един от друг. Джоузи преглътна. Скоти, който беше явно объркан от вълненията в залата и от съдебните ритуали, се изчерви до уши. После зяпна Джоузи с широко отворени очи и прехапа устни по същия начин, по който ги прехапваше и Джоузи.

— Възразявам — спокойно каза татко, без да става.

— Добре, добре — отговори Страп. — Няма да настояваме на това. Още един-два последни въпроса, Джоузи. Обичаш ли понито си?

— Разбира се.

— Какво би направила, ако го загубиш завинаги?

— Бих умряла! — разпалено отвърна Джоузи. Съдията се усмихна на категоричната й увереност, но татко се намръщи. Той не одобряваше да се задават въпроси, които водят до емоционални отговори.

— Възразявам — намеси се татко. — Заради самото дете!

Съдията кимна и си записа нещо с едно малко моливче.

А аз почувствах, че Джоузи беше отговорила точно както трябва — жените в залата едва не изръкопляскаха.

— Това е всичко, Джоузи — каза Страп. — Може би мистър Куйел желае да ти зададе някои въпроси, затова остани още малко в ложата, ако нямаш нищо против.

— Не, нямам нищо против — отговори Джоузи с тон на принцеса.

Татко стана и каза:

— Мис Еър…

Замълча и аз забелязах, че паузата се понрави на Джоузи. Тя се поизправи и зае позата на малка госпожичка, отмятайки плитчиците си назад.

— Да, мистър Куейл?

— Мис Еър, вие казахте, че понито в обора се приближава към вас, когато го наричате Бо?

— Да, така е.

— А всеки път ли, когато го извиквахте, се приближаваше?

Джоузи се позамисли.

— Не, не всеки път.

— Значи, понякога сте го викали, а то не е идвало?

— Да, но просто защото Бо си е такъв, опърничав.

— Още един въпрос и ще можете да се върнете при родителите си.

— Нямам нищо против да седя тук — отговори Джоузи.

Още един добър отговор. Всички се засмяха, а съдията, струва ми се, кимна одобрително.

Отговорът обаче не се хареса на татко.

— Може да нямате нищо против, мис Еър, защото сте умно момиче. Но други в съда би трябвало да са против. А и аз съм против. Затова искам да ви задам още един въпрос. Случвало ли се е понито ви да ухапе някой друг? Имам предвид у вас?

— Не, не се е случвало. Понякога само леко гризваше на шега.

— Значи, понито ви не е от понитата, които хапят, докато това тук, изглежда, че е…

Когато осъзна какво бе казала, Джоузи побърза да отговори:

— Но това е така, защото той обича всички вкъщи, а него — не! — И тя отново посочи Скоти с пръст.

— С това ще се занимаем по-късно, Джоузи — каза татко сякаш на себе си и седна.

Джоузи отново бе настанена на мястото си, а дълбоката тишина в залата подсказваше, че е спечелила съчувствието на присъстващите. Дойде ред на татко да изложи неопровержимите си доказателства. Всъщност той нямаше такива доказателства. Или по-точно, както вече споменах, той разполагаше с толкова неопровержими доказателства, колкото и мистър Страп. Татко започна с това, че уелските понита на мистър Еър са известни с еднаквата си окраска, приблизително еднаква средна височина и упорития си, често своеволен нрав. Едва ли би могло да се намери нещо, по което да отличиш две четиригодишни понита от стадото. Така че без конкретни данни и научно обосновани доказателства не може да се твърди с положителност, че понито е Бо или Таф.

— Предварително отбелязвам това — добави татко, — тъй като съзнавам, че доказателствата, които ще представя, са нито по-убедителни, нито по-неубедителни от тези на другата страна.

Отново всички бяха озадачени. Какво искаше да докаже той? Защо сам призна, че не може да се докаже чие точно е понито?