Джеймс Олдридж - Да яздиш диво пони

— Да, ясно, няма какво повече да обсъждаме — промърмори татко и въздъхна, сякаш, ще не ще, трябваше да зададе следващия си въпрос. — Господин Пири, ако се случи така, че трябва да се лишиш от понито си Таф, би ли си взел друго пони?

— Не, искам Таф и никое друго пони — отвърна мрачно Скоти.

— Значи, не искаш друго пони?

— Не, искам само Таф — твърдо каза Скоти, сякаш татко се опитваше да го убеди да се откаже от Таф.

— Мистър Еър бе така щедър да ти предложи да си избереш което пони пожелаеш. Ако се лишиш от Таф, би ли си избрал друго пони от стадото на мистър Еър?

— Не, искам Таф и само Таф! — повтори Скоти с растящо негодувание в гласа, сякаш беше убеден, че татко се опитва да го накара да се откаже от понито.

— А защо? — изведнъж попита татко. — Защо искаш само него?

— Защото е моето пони — възмутено каза Скоти. — Затова.

Татко седна, а когато Страп заразпитва Скоти, струва ми се, че всички очакваха да му зададе следния въпрос:

— Скоти, откъде взе това пони? — попита Страп.

— Купих го.

— Откъде взе понито в обора на полицията?

— Купих го — наивно повтори Скоти.

— Имам пред вид не в началото, а сега. Не го ли взе по един друг начин, а?

— Възразявам! — рязко се намеси татко. — Колегата принуждава момчето да се самообвинява.

— Не, уважаеми съдии, това е жизненоважен въпрос!

— Наставленията, които съм дал на клиента си, са да отговаря, че е купил понито и нищо друго — това и ще чуете от него — заяви татко.

— Не можете да задавате такива обвиняващи въпроси, мистър Страп — обади се съдията. — И вие го знаете!

Страп се съгласи, но ядосано сви рамене. След като не можеше да попита Скоти откраднал ли е понито, или не, беше безсмислено да му задава каквито и да е други въпроси. Скоти вече можеше да си седне на мястото.

По всичко личеше, че делото е към края си и въпреки че татко успя да омаловажи всички обвинения, решението, изглежда, щеше да е в полза на Страп. В края на краищата Скоти бе изгубил понито си преди месеци. След това бе признал, че отново го е намерил, и то много скоро след като бе откраднато понито на Джоузи. Ето тези бяха истинските доказателства, макар да не бяха споменати. Татко успя да омаловажи всичко казано в обвинението, но така пък неказаното придоби много по-голямо значение. Ясно, че нещата клоняха в полза на Джоузи.

Но татко не беше свършил.

Според мен той знаеше още в началото, че ще се стигне до подобно положение и че ще трябва да се измъкне от това затруднение. В заключителното си слово татко заяви, че е възнамерявал да докаже невъзможността на двете страни да убедят съда, че понито в обора е Бо, понито на мис Еър, или съответно Таф, понито на Скот Пири.

— Направо е безнадеждно! — каза татко. — Убеден съм, че е абсолютно невъзможно да се вземе справедливо решение въз основа на всички доказателства. Всяко решение би било неправилно и несправедливо.

— И как, мистър Куейл, предлагате да решим делото?

— Никак.

— Как така никак?

Думите на татко подействаха като шок. Страп дори стана — беше слисан, а Елисън Еър вдигна ръце в недоумение.

— Уважаеми съдии, имайте търпение да ме изслушате — веднага продължи татко. — Тук, в Сейнт Хелън, ние все още се занимаваме с коневъдство. И вие, и почти, всички присъстващи знаят, че сме частица от този австралийски край, където конете са основен поминък. Още повече, че този съд не е градски съд, а провинциален съд, в който подобни дела, свързани с коне, ферми, овце и добитък, са неразделна част от процедурите му. Живеем, заобиколени от нашите животни. Ето защо смятам, че трябва да решим делото по своему, в съответствие със специфичните обстоятелства.

Татко замълча, сякаш искаше да си поеме дъх, но аз знаех, че го прави за ефект.

— И какъв специален подход имате предвид? — попита го съдията с такъв тон, сякаш го предупреждаваше, че ще е добре подходът да е ефикасен.

— Преди всичко, уважаеми съдии, трябва да си спомним добре известното правило в английското правосъдие, че трябва не само да решаваме справедливо, а и да прилагаме на дело справедливите решения. Искаме справедливост за всички, макар да е ясно, че не можем да определим към коя от двете страни трябва да се наклонят везните. Мисля, че ще се съгласите с мен.

— Е, и?

— Според мен трябва да се обърнем към естественото правосъдие.

— Какво имате предвид? — настойчиво попита съдията Лейкър.

— Естественото правосъдие — започна бавно татко — е оптимистичната нишка, която минава през цялото право. Понякога трябва да се обръщаме и към него. Ето това имам предвид.