Джеймс Олдридж - Да яздиш диво пони

Вътре в арената имаше ограден с въжета квадрат и понито се разхождаше неспокойно в него. Вратичката водеше към тесен коридор, дълъг двайсетина метра, с изход към площадката с двата стола в ъглите. Зад въжетата между двата стола имаше маса и още пет-шест стола — вероятно за съдиите. Високата трибуна, която при конните надбягвания стоеше близо до финиша, бе преместена близо до масата — вероятно там щяха да седят председателят на съда, татко и мистър Страп.

— Вижте Скоти!

Скоти седеше на стола си в ъгъла. Седял там от девет часа сутринта. Вече беше десет часът, а от Джоузи Еър нямаше и следа.

— Може би няма да дойде — каза един от привържениците на Скоти с надежда в гласа.

Привържениците на Джоузи се изсмяха. От голямата трибуна и от публиката покрай арената се надигаха нетърпеливи възгласи и подканвания.

— Конят ще полудее от притеснение, ако не започнете скоро! — извика някой. Понито не спираше да обикаля из малкия ограден квадрат. Чувствителните му нерви реагираха на растящото напрежение и вълнение.

— Аха! — казах аз, щом видях юздата на стола на Скоти (татко се беше допитал до съдията и мистър Страп за юздата на понито). — Скоти ще направи оня номер.

— Какъв номер? — развикаха се всички около мен.

— Ще видите — загадъчно отвърнах аз.

В този момент се появи и Джоузи. Седеше отпред в колата с баща си и майка си, а пикапът с количката й ги следваше. Блу свали количката и я закара близо до колата. Като по чудо Джоузи успя да запази равновесие и седна в количката сама, отказвайки каквато и да е помощ.

— Джоузи, Джоузи! — извика някой. Последваха приветствени възгласи, а сред тях и враждебни подвиквания. Джоузи не им обърна внимание. Скоти седеше е длани под коленете си, оглеждаше тълпата и очевидно преценяваше цялото това положение като още едно от изпитанията, които му поднасяше животът. Джоузи се насочи към ъгъла си, махнаха дървения стол, а Блу повдигна въжетата, докато количката с Джоузи се провря под тях.

— Хайде! Започвайте! — извика някой. Чуваха се и възгласи: — Къде е този жесток съдия?

— Я виж понито! — каза Дорис Даулинг и те дръпна за ръкава.

Понито мяташе глава и препускаше, сякаш искаше да излезе от малкия ограден квадрат. Втурна се към оградата, с намерение да я прескочи, но свърна встрани в последния момент и за малко не се оплете във въжетата.

На масата на съдиите нещо се съвещаваха. Председателят на съда, татко, Страп и Елисън Еър тихо разговаряха. След като свършиха, приставът Къф отиде при Скоти и му каза нещо. Скоти му подаде юздата, а Къф я остави на земята зад въжетата. Скоти бе лишен от тайното си оръжие. Поддръжниците му завикаха възмутено:

— Не е честно!

— Още малко и ръцете ще му вържете!

Колинз, яхнал жребеца, обикаляше покрай арената и крещеше ядосано с всички сили:

— Спокойствие! Тишина! Това е съд!

— О, Джо, я слез от този кон! — провикна се някой.

— Но защо взеха юздата на Скоти? — попита Дорис Даулинг.

— Не знам — казах аз. — Навярно съдията или Елисън Еър не са били съгласни да е до него.

— Не е честно! — разпалено заяви Дорис.

— Тихо, вие там! — скара ни се мистър Кенън.

На съдийската трибуна се изкачи пръв председателят на съда, после едрият, трудно подвижен Страп и накрая стройният ми и добре сложен баща. Щом стигнаха върха й, Къф, който вървеше най-отзад, вдигна глава и силно извика, че заседанието на съда се открива. След това погледна към трибуната и изрева колкото му глас държи:

— В съда трябва да се спазва абсолютна тишина! Ако се свирка или подвиква, съдията ще нареди всички да напуснат стадиона и делото ще се гледа при закрити врати.

— Браво, Къф! — изкрещя някой.

Но от всички страни му се разшъткаха и стана ясно, че безредия няма да има, дори и от страна на малките гамени.

Полицаят Питърс стоеше до малката вратичка, която водеше към тесния коридор. Председателят на съда бе зад перилата на високата трибуна и държеше носна кърпа във вдигнатата си ръка. Публиката мълчеше напрегнато. Видях как Джоузи се наведе напред — беше цялата нащрек, вкопчила пръсти в количката си. Скоти бе готов да свирне със залепени до устните си пръсти.

— Готови ли сте? — попита вяло съдията и думите заглъхнаха над арената.

Не можах да чуя, но вероятно му отговориха с „да“.

Съдията свали ръката си с кърпичката. Питърс отвори вратичката, понито се поколеба за миг, погледна изхода и се втурна. Профуча през тесния коридор и влезе в голямата оградена площадка. Скоти вече свиреше с всички сили, а Джоузи викаше отчаяно: