Джеймс Олдридж - Да яздиш диво пони

— Не знам. Направо не знам — каза Том, грижливо пазейки абсолютизма си. Преди седмица той се радваше, че Скоти е преплувал реката и си е взел обратно понито. А сега, като видя колко нещастна беше Джоузи Еър, съвсем не му се искаше понито да е едно и също.

— А какво ли ще прави сега тя, как мислиш? — попита ме той.

— Не знам. Ще си вземе друго пони…

— Но то няма да е същото — рече Том.

Ето за това мислеха и всички, които бяха наблюдавали драмата на стадиона.

Подтичвахме по пътя в този прекрасен есенен ден и разнищвахме надълго и нашироко въпросния проблем, без да можем да стигнем до каквото и да е заключение. Освен че Скоти отново притежаваше Таф. И това беше единственият неопровержим факт.

Заварихме Скоти и мистър Пири да издигат стабилен заслон за Таф — ограждаха го с ръждясала тел и стари траверси. Истинска малка крепост, която, ако се съдеше по изражението на Ангъс Пири, бе и крепост срещу Дормън Уокър — да не му скимне отново да си вземе Таф.

— Добър ден, мистър Пири — каза Том. — Да ви помогнем ли?

— Може — отвърна Ангъс Пири. — Поработете, щом ви се иска, а аз ще свърша нещо по-полезно. Изкопайте дупките и сложете вътре стълбовете. После аз ще опъна телта.

Ангъс Пири заби лоста в твърдата земя, взе една голяма торба с тор, метна я на мършавия си гръб и пое, залитайки, през сухата поляна. Ние го проследихме с погледи, а Скоти не сваляше очите си от нас, сякаш бяхме дошли да го предупредим за застрашаваща го опасност. Таф стоеше в ъгъла на стария заслон и гледаше над главите ни (вбесяващ навик) така, както често правят конете.

— Какво има? — попита Скоти.

— Нищо — отговорих аз. — Минаваме да видим как си…

— Всичко е наред. Да не би да са решили да дойдат за Таф? — подозрително попита той. — Това ли искате да ми кажете?

— Откъде накъде?! — казах аз. — Всичко е решено. А Таф си е твой, Скоти. Всички вече го знаят.

— Да, докато не им дойде нещо друго на ум… — враждебно заяви Скоти. Явно, че му беше нужно доста време, за да възвърне доверието си към града и да възстанови старите си отношения с него.

— В понеделник с Таф ли ще дойдеш на училище? — попита Том.

— Не, няма да рискувам.

— Никой няма да ти го пипне, Скоти — казах аз. — Поне сега!

— Ти откъде знаеш?

Мисис Пири надникна от прозореца и извика:

— Здравей, Том! Здравей, Кит! Как е майка ви?

— Благодаря, добре, мисис Пири — отговорих аз.

— Искате ли по една цитронада?

Цитронада… Че откъде ли имаше лимони?! Вероятно съседите им градинари, любезните и услужливи китайци, им бяха дали торбичка с лимони.

— Благодаря, мисис Пири — веднага отговорих аз. Явно, че мисис Пири се отплащаше за помощта на татко.

Започнахме да копаем най-усърдно дупките, а мисис Пири донесе две големи чаши с цитронада — за мен и Том, и една кафяна чашка за Скоти. Очаквах, че ще е без захар, но мисис Пири щедро бе сипала по лъжичка от драгоценната си захар. Прекрасно питие в горещия есенен ден!

— Ще ви дам да занесете нещо на майка си — каза тя. — Няколко питки. Да не забравите да ги вземете, като си тръгнете!

Мисис Пири беше много дребничка, но всеки път, когато я виждах, ми се струваше още по-смалена. Роклята й беше много странна — в нея тя приличаше на слаба кукла с уморено тяло. Имах чувството, че я е ушила от карирана покривка. Въпреки всичко тя беше почти хубава и приличаше на стеснителна шотландска девойка, макар тези неплодородни земи да я бяха състарили и съсипали.

— Няма да ги забравим — казах аз.

Тя постоя и ни погледа как копаем. Навярно беше доволна, че Скоти е с приятелите си (представих си какво е изживявала при всяко изчезване на Скоти и усамотяването му в саваните отвъд реката).

Все още копаехме ужасно твърдата солена земя, когато дочухме шум от камион. Спряхме да копаем и погледнахме към неравния коларски път, който свързваше фермата с асфалтовото шосе на мили оттук. Беше товарен пикап за коне. Пикапът подскачаше, тъй като пътят беше целият в ями, бразди, дупки и вдлъбнатини. Ако валеше, пикапът нямаше да може да се придвижи и метър в калта.

— Те са! — извика Скоти.

Наистина бяха те. Елисън Еър с някой до него на предната седалка и още някакъв човек, който се друсаше безпомощно отзад в каросерията.

Скоти веднага потърси с поглед баща си, но Ангъс не се виждаше. Грабна юздата и мигом я нахлузи на Таф. И ако двамата с Том не го бяхме хванали, сигурно мигновено щеше да изчезне.

— Няма да ти го вземат, Скоти! — казах аз, като го дърпах. — Не се страхувай!