Джеймс Олдридж - Да яздиш диво пони

— Ще ми го вземат — рече Скоти и се опита да се отскубне.

— Няма да ти го вземат, Скоти — обади се и Том. — Не могат да направят такова нещо.

— Оставете ме…

Том го пусна, но аз продължавах да го държа, защото знаех, че пусна ли го сега, вече нищо няма да го удържи. Винаги ще бяга, винаги ще литва като птиче и при най-малката опасност, ще се страхува от властта, законите, наредбите и указанията.

— Но моля ти се, Скоти, този път трябва да погледнеш нещата в лицето! Не можеш да бягаш всеки път, когато ги срещнеш.

— Е, не…

— Не се ли стегнеш този път, значи, си страхливец! — изкрещях му аз, като продължавах да го държа за ризата.

Скоти също разбираше, че побегне ли още веднъж от богатите и властните, повече не би имал смелост да се защитава.

— Е, добре — съгласи се той намръщено. — Но не ме дръж. — После издърпа ризата си и добави: — Том, свали онази траверса за всеки случай.

Том свали една от траверсите зад гърба на Скоти и така му осигури удобен изход, ако се наложеше да бяга. Стояхме и тримата мускетари и гледахме приближаващия се пикап. Чак когато дойде съвсем наблизо, видяхме, че Джоузи седи до баща си, а той кара камиона.

— Онова момиче! — учудено каза Скоти.

— Не се тревожи — рекох аз. — Стой спокойно!

В каросерията стоеше Блу. Той ни махна с влажния си от бира ръкав. В този момент пикапът се измъкваше от една дълбока яма — истинска страхотия, ако се съдеше по изражението на Джоузи Еър.

— Здравей, Том! Здравей, Кит! — поздрави Елисън Еър. — А после се обърна към Скоти: — Здрасти, момче!

— Защо не го наричате Скоти? — възмути се Том моралистът. Той чувстваше макар и прикритото класово пренебрежение на Елисън към Скоти.

— Добре, добре — тихичко каза Елисън със сдържана полуусмивка.

— Здравейте, мистър Еър! — храбро каза Скоти и на мен ми се прииска да го потупам по гърба за самоуверения му тон.

— Дъщеря ми иска да разговаря е теб — студено каза Елисън.

— За какво? — Скоти беше целият нащрек, но не мърдаше от мястото си.

— Тя ще ти обясни — малко по-внимателно каза Елисън. — Може ли да я пренеса на терасата? Хубаво ще е да излезе от пикапа за малко — след това друсане…

— Може, разбира се.

Джоузи мълчеше. Гледаше Скоти, а той пък нея. В ръцете си стискаше юздата на Таф, а понито го побутваше с муцуна отзад.

— Не искам на верандата — каза Джоузи. — Остави ме тук.

И тя посочи купчината траверси. Елисън я вдигна (Джоузи беше с бричове) и я постави да седне върху траверсите. И както винаги, щом се увери, че там й е удобно, се оттегли встрани, за да не си мислят, че тя има нужда от помощта му — Джоузи се дразнеше от това.

Не знаех накъде да гледам, но забелязах, че Джоузи не сваля погледа си от Скоти и Таф. Таф явно го почувства, защото веднага щом видя, че е седнала, тръгна към нея — любезен, но нагъл жест. Скот го дръпна към себе си. Но стана явно, че понито иска само да се приближи до нея и той го пусна да отиде, без да се отделя от него и без да пуска юздата му. Джоузи и Скоти бяха лице срещу лице. Джоузи се владееше най-добре от всички нас — останалите бяха и объркани, и смутени. Тя се обърна към Скоти и каза, както винаги бавно и отчетливо:

— Искам само да ти се извиня, че бяхме взели по погрешка понито ти. Не знаехме, че е твоето… — После замълча. Таф я побутваше с носа си, а тя гальовно притискаше лицето си до муцуната му. — Това е всичко.

Скоти явно не можеше да се осъзнае.

— Сигурно не сте знаели — каза той.

— Той беше диво пони, когато го докараха заедно с другите — продължи Джоузи. — Ако знаех, нямаше да взема него. Съжалявам. Това е всичко. Съжалявам.

Скоти се беше изчервил и явно не знаеше какво да отговори.

— Ти не си виновна — продума най-накрая той. — Той е виновен. — И Скоти заби пръст в ребрата на Таф.

— О не, не е виновен — убедено каза Джоузи, сякаш увереността й бе абсолютно неуязвима. — Просто така се случи.

Понито я гризеше по ръкава. Без да продума, Скоти й подаде юздата. Сега беше моментът Джоузи да се овладее. И тя го направи възхитително. Трябваше да преодолее мисълта, че има всичко така, както Скоти бе преодолял мисълта, че няма нищо. И тя успя.

— Виждаш ли — веднага каза Джоузи. — Това е Бо. Защо не го доведеш в Ривърсайд някой път? Някоя събота или неделя? Ако не ти се вижда далеч…

Скоти се беше сковал от смущение. А може би и от възхищение — та нали двамата бяха равни пред понито. Неговата мъка се оказа и нейна. А победата отвори очите на Скоти и той прозря колко разочарована бе Джоузи от поражението си.