Джеймс Олдридж - Да яздиш диво пони

Елисън Еър имаше достатъчно влияние в полицията, за да нареди да настанят Скоти — здраво хванат от полицая Пит Питърс — в спортната му кола, да го изведат от изложбата и да го закарат при родителите му. Друго не можеше и да направи — Скоти беше дребничък, жилав и пъргав и всякак можеше да се измъкне, освен ако не го заключеха в полицията, но това щеше да е вече прекалено. Скоти плачел от яд и крещял, че всички те са крадци. Нямало съмнение, че щом се освободи, ще потърси отново понито.

Когато откарали Скоти, позволили на Джоузи да се върне в жълтата двуколка. Тя настоявала да участва в конкурса (и то с бели ръкавици) — нищо, че Бо бил вече неспокоен и се дърпал от всичко, което се изпречело на пътя му.

— По-добре да се кача и аз — казал Елисън на дъщеря си.

— Да, качи се — настояла мисис Пат Елисън.

— Нищо ми няма — упорствала Джоузи. — Оставете ме на мира.

С Том се бяхме скрили на сигурно място зад няколко огромни копи сено и щом се раздаде сигналът за състезанието, видяхме Джоузи да излиза в тръс от ливадката. Тя се появи на хиподрума с доста самоуверен вид, но лицето й все още гореше от яд и вълнение. Застанахме до хиподрума, за да можем да я виждаме. Но нещата се бяха изменили и ние не знаехме дали все още искаме тя да спечели. И тя не спечели, тъй като Бо се прояви недисциплинирано. Стресна се силно от едно знаме, а също и от хвърчащ лист хартия. На Джоузи дадоха утешителната награда и тя бе вбесена от това разочарование.

Към края на деня, когато двуколката на Джоузи бе натоварена на камион, а Бо — във фургон и Елисън бе загубил и третото надбягване, всички вече бяха научили за постъпката на Скоти. Бяха дочули и за твърдението му, че Бо е всъщност Таф. Тази необичайна ситуация даде повод хората да поспорят още преди да си тръгнат от изложбата.

Беше ли възможно Бо и Таф да са едно и също пони?

С Том спорихме чак до къщи. Бяхме от малкото истински очевидци, така че имахме реална представа за спонтанното и дълбоко убеждение на Скоти, че Бо е всъщност Таф.

— Това е той! Това е Таф! — каза Том с убеждението на десетгодишно момче. — Уверен съм.

— Защо си уверен? — възразих аз, винаги по-нерешителен в убежденията си, отколкото Том, винаги по-предпазлив към въпросите, изискващи категоричен отговор. — Как така стана, че Скоти го позна изведнъж?

— Защото го позна. Просто го позна — сърдито заяви Том.

— Не съм много сигурен.

— Ти чуваш ли се какво говориш? — ядоса се Том.

Ядът и увереността на Том бяха въведение към типичната за бъдеще атмосфера, началото на коренни разногласия, които постепенно обзеха и целия град. Преди да се раздели градът на две, случаят трябваше да стане публичен въпрос.

Двамата с Том нямахме търпение да видим Скоти и на другата сутрин, събота, станахме в шест часа и веднага поехме към фермата им върху един велосипед, взет на заем. Заварихме Скоти да почиства от калта малките дренажни канали, с които Ангъс Пири се опитваше да изсуши мочурливата и солена почва. Стояхме босоноги в черната солена кал и любопитно наблюдавахме Скоти, който продължаваше да хвърля ядосани и сърдити погледи със сините си очи.

— Защо си така сигурен, че това е Таф? — попитах го аз, след като ни разказа как го довели обратно с колата. Оставили го на една миля от фермата — на коларския път, и полицаят Пит Питърс го предупредил, че хване ли го още веднъж да буйства в града, ще го затворят в участъка.

— Откъде знам, че е той ли? — възмутено попита Скоти. — Откъде знам ли? — повтори отново той, явно опитвайки се да намери истинския отговор. — Ами ето, аз знам вие кои сте, нали? — измисли го най-накрая той.

— Да, но това е друго.

— Не, не е друго. Видя ли ви, аз ви познавам, както бих познал и Таф, ако го срещна. И това е всичко.

— Това няма да убеди никого — изтъкнах аз.

— Аз съм убеден — обади се Том.

— И аз — заяви Скоти.

— Добре. Тогава как мислите са го хванали? — настоявах аз.

— Откъде да знам… Може би Дормън Уокър си го е взел обратно.

— Не, не е, защото Блу Уотърс разказа на всички как са уловили понито от дивото стадо.

— Празни приказки.

— Може би Таф наистина е преплувал реката и е останал с дивите понита? — предположи Том.

— Таф никога не се доближава до вода! — упорстваше Скоти. — Вероятно са го хванали по някакъв друг начин. Както и да е — това е Таф. Сигурен съм.

Трудно беше да се спори с него, затова и не се опитвах. Но когато запитахме Скоти какво възнамерява да нрави, той придоби тайнствено и заговорническо изражение и каза: