Джеймс Олдридж - Да яздиш диво пони

— Отговорих му, че законни положения изобщо няма. Той явно си иска понито, без да влиза в конфликт с Елисън Еър.

— Какъв конфликт? — попита Том. — Какво общо има Дормън Уокър?

Татко обясни на Том, че при всяко оспорване на собственост само съдът може да разреши окончателно въпроса. Ето защо Дормън Уокър се интересувал от закона.

— Но понито е на Скоти — заяви Том.

— Ти откъде знаеш? — попита го татко.

— Ей така, знам.

— А ако и Джоузи „ей така“ знае, че понито е нейно? Тогава какво?

Том мълчеше.

— Понито е у Джоузи — подчерта татко — и при тези обстоятелства в деветдесет на сто от случаите се смята за нейна собственост.

— Но ако понито е наистина на Скот Пири? — намеси се мама.

— Ангъс Пири трябва да представи доказателства, за да го докаже. Доста безнадеждна задача според мен.

— Аз изобщо не мисля, че това е понито на Скоти — каза сестра ми Джийни. — Ти смяташ, че е негово, просто защото ти е симпатичен — обърна се тя към Том. — На мен пък ми е симпатична Джоузи и ви заявявам, че то е нейно.

Ето как и в нашето семейство възникнаха противоречия, но не въз основа на някакви съществени доказателства — такива, на каквито разчиташе татко, — а въз основа на страната, която предпочитахме и поддържахме по чисто субективни причини.

Отиваха си последните дълги летни дни, наближаваше първият учебен ден. Реката бе все още маловодна — всъщност сега бе най-маловодна за годината — и тъй като живеехме покрай и с нея, не изоставяхме за миг чезнещите й радости. На Хорзшу Бенд организирахме последните дивашки състезания в калта и белезникавата вода. Гмуркахме се все по-навътре в дълбочинките, подскачахме от скала на скала над бързеите, плъзгахме се по двадесетина метра на гърди в няколкото сантиметра вода покрай бреговете на малките островчета. Изобщо градски игри на момчета, расли покрай река. А нощем лежах в кревата си на терасата и чувах милионите жаби от блатата на Пентал. Жабите не пееха, а вдигаха непоносим шум в дълбоката нощ. Изпълваха със звуци топлия въздух — отдалеч се чуваше как квакат, бъбрят, дишат, — с две думи, живеят някъде там. И тогава забравях за цялата пустош и необятност, която ме заобикаляше.

Обичах тази необятност през деня, но през нощта тя ме подтискаше — имах чувството, че тази пустош и тишина унищожават всяка искрица живот. Не се чуваше влак, не се виждаше светлинка, не се усещаше пулсът на живота; никакъв шум от коли, никакъв телефонен звън. Смълчаните простори погубваха всичко. Лятно време жабите бяха като истинско спасение и затова ги обичах.

И въпреки всичко се питах как ли се е чувствал Скот Пири сам през онези два-три дни на гъмжащия от жаби остров. Знаех, че островът му въздействаше като нещо привлекателно сред пустошта и безлюдността; и двамата някак си подхождаха. Ето това си мислех седмица след фаталната среща на Скоти с Джоузи и Бо. Бях разбрал, че сега Скоти е на острова. Майка му ни беше срещнала на улицата и с тъжен, издаващ градския й произход поглед ни бе казала, че Скоти отново го няма. След няколко дни, когато ловях риба близо до Кела Клъмп и наблюдавах как речните рибарки се гмуркат за храна по пътя от юг на север. Скоти изникна от саваните и ме попита кой ден започваме училище.

— Другия вторник — отговорих аз. — А ти къде се губиш? Майка ти не е на себе си,

— Кога е вторник? — попита ме той, все едно, че не е чул въпроса ми. — След колко дни?

— Днес е петък — казах аз. — Значи, след четири дни.

— А, че кога стана петък? — рече Скоти. Беше бос, както обикновено, а това беше опасно заради змиите на острова. — Улови ли нещо?

Бях хванал два костура и една треска.

— Тази година тук няма риба — каза той. — Защо не опиташ… — не довърши той, но явно искаше да ми покаже някое друго място. Скоти познаваше реката по-добре от всички ни и повечето от времето си прекарваше в проучване на бреговете й. Обикновено беше щедър на сведения, но този път, изглежда, имаше нещо на ум.

— Кажи де — настоях аз, — къде според теб трябва да опитам?

— Все тая, Кит — сви рамене Скоти.

Дотук ни дума за Таф и Бо. Реших, че се е примирил е поражението си, смятайки, че дори Таф да е Бо, вече нищо не може да се направи. Нима можеше да се пребори с Елисън Еър и да вземе понито на Джоузи?

— Ще дойдеш ли на училище във вторник, или ще стоиш тук покрай реката?

— Зависи — отговори Скот.

— От какво?

— От всичко — тайнствено отговори той. Подпираше се на тояга, която носеше, в случай че срещне змия. Беше изгорял на кафяви и розови петна, русата му коса беше доста дълга и рошава. А умните му сини очи ми подсказваха, че в него се таи нещо, което този пуст остров и не подозира.