Джеймс Олдридж - Да яздиш диво пони

— Каза ли на баща си какво направих на изложбата? — попита ме Скоти.

— Не беше нужно. Целият град знае.

Скоти се изненада.

— Как така целият град? Кой им е казал?

— Че ти какво очакваше? — учудено казах аз. — Всичко се предава от човек на човек. Да не би да си мислил, че ще остане незабелязано, а?

Скоти беше все още озадачен.

— Е, не. Както и да е, какво каза баща ти?

Татко с неговия авторитет — особено за хора като Скоти — беше нещо като оракул, що се отнася де прилагането на закона.

— Имам предвид понито — поясни Скоти.

— Татко каза, че в подобни случаи собственикът печели деветдесет на сто.

— Какво значи това?

— Това значи, че понито е в Джоузи, а не в теб, и ето това е важно. Какво имаш в торбата? — попитах го аз.

Скоти носеше чувалче от захар. Остави го на земята и извади един огромен рак.

— Искаш ли го? — каза той.

— Защо… Можеш да го продадеш в ресторанта за десет шилинга — рекох аз.

— Не искам да ходя в града. Давам ти го за твоите риби. Тях мога да си ги сготвя.

— Готово — съгласих се аз и му подадох костурите и треската. Като се пазех от огромните му щипки, пуснах внимателно рака в брезентовата торба, където държах въдицата и стръвта си, — щипките се виеха и само гледаха как да се забият в някой палец, пръст или гол корем.

— Я виж! — каза Скоти, сочейки отвъд реката.

На другия бряг на реката, зад високите сухи евкалипти се разхождаше едно от дивите стада понита на Елисън Еър. Понитата се движеха бавно между дърветата и вероятно търсеха сянка. Виждах ги как следват водачите си, как се побутват и хапят, а съберяха ли се на куп — веднага започваха да подритват.

— Ти не видя ли, че нейното пони е Таф, а? — изведнъж ме попита Скоти, докато наблюдавахме стадото. — Не ми ли вярваш, Кит?

Трябваше да помисля за миг.

— Ще ти повярвам само ако съм сигурен, че Таф е преплувал реката и отново се е присъединил към дивото стадо. Защото, Скоти, няма друг начин това да е той.

— И така ли мислят всички?

— Не знам. Но аз мисля така, защото не виждам как другояче Таф би могъл да се върне при дивите понита.

— Може да не се е върнал при тях…

— Тогава той не е Бо. И Бо не е той. Защото няма съмнение, че Бо е бил див, като са го уловили. Ако Таф и Бо са едно и също пони, то това пони е било сред дивото стадо на Еър. Ти все така ли си сигурен, че Таф не би преплувал реката?

Скоти сви рамене и не отговори.

Това ме изненада. Свиването на рамене означаваше леко отстъпление от предишното му твърдо убеждение, че Таф не би влязъл в реката за нищо на света. Запитах се дали пък Скоти не обикаля покрай реката, за да провери няма ли случайно някое пресъхнало място, където Таф би могъл да прекоси…

— Намери ли някое място, където може да е минал, без да си намокри копитата? — попитах аз.

Скоти поклати глава, взе торбата си и ми каза довиждане. И отново изчезна в ивицата савани, която се простираше по продължение на целия бряг.

Следващия вторник Скоти дойде на училище като всички други деца. Беше с нова риза или по-скоро с риза, която не бяхме виждали преди. Тя бе сякаш преправена от някаква женска блуза. Майка му го беше подстригала равно от всички страни. Носеше къси сиви чорапи и черни обувки с дебели подметки — вероятно от гумата, която беше използвал за подметки на майка си. Вече никой не се присмиваше на външния му вид. Бяхме свикнали с него. Пък и Скоти или не обръщаше внимание на подмятанията, или се хвърляше като тигър върху присмехулника. Малко от момчетата рискуваха да го закачат — най-вече заради растящата му слава на диво момче от саваните.

Скоти бе дошъл пешком на училище и през целия ден се държа така, както се бе държал и преди. Но когато училището свърши, той тръгна с мен и Том през града — без да върши бели и лудории, без внезапни появявания и изчезвания.

— Трябва да е болен — заключи Том, докато го гледахме как се отдалечава по дългия си пет мили път към дома.

— Чакай, чакай! — казах аз. — Това му е пръв ден…

Но да си призная, смиреното появяване на Скоти още първия учебен ден ме изненада. Това означаваше много — но какво точно? Вечерта узнахме всичко. Татко ни каза по време на вечеря (той никога не съобщаваше важните случки на деня, докато не седнем всички на масата), че в събота вечер понито на Джоузи Еър Бо изчезнало. Том почти стана от стола си.

— Успя! — извика той. — Юнак е този Скоти!

— Кой какво е успял? — попита баща ми, след като направи забележка на Том да се държи прилично.