Джеймс Олдридж - Да яздиш диво пони

— Какво пони?

— Понито на дъщеря ми — казал Елисън. — Синът ви се опита да си го присвои по време на селскостопанската изложба преди две седмици. Сигурно знаете за това.

— Вашето пони не е тук — заявил Ангъс. Издълженото му съсипано лице още повече било изгубило човешкото си изражение (борбата с природата и дълговете изстискваше живителните му сили).

— Няма смисъл да криете животното — рекъл Колинз, — защото ще го намерим.

Ангъс им казал да напуснат фермата.

— Ще напуснем, когато решим, че сме привършили — отговорил Колинз. — Искате ли да огледате наоколо, мистър Еър?

— Няма смисъл, Джо. Понито явно не е тук.

— Но той знае къде е — настоявал Колинз.

— Знаеш ли къде е понито? — обърнал се Елисън към Ангъс.

Ангъс само го изгледал по типично шотландския си студен начин и не отговорил. Стояли един срещу друг, а мисис Пири не помръдвала от стъпалото пред къщата, с парцал и чаша в ръка.

— Глупак си ти, Ангъс — казал Колинз. — Ако разбера, че криеш понито тук, ще те затворя. Ще затворя и сина ти.

— Оставете детето на мира — изкрещял Ангъс. — И се омитайте от фермата ми! Дано тарторът на дяволите ви запрати в пъклото!

Скоти не знаеше какво означават и тези думи, но ние му повярвахме, че Ангъс ги е казал, тъй като Скоти не одобряваше шотландския стил на баща си, пък и не бе способен да измисли подобна фраза — дори заради самия ефект.

На тръгване Джо Колинз подхвърлил заплашително:

— Ние ще се върнем! Бъди сигурен, Ангъс!

Ето така се породи истинската вражда между Скоти и Еърови. А до края на седмицата в целия град се водеха спорове и сочеха доказателства против или в подкрепа на мълвата, че Скоти е откраднал понито на Джоузи Еър. Въпреки никнещите доказателства, един въпрос оставаше нерешен. Ако понито бе у Скоти, къде го беше скрил? От него нямаше и следа. Полицаят Колинз бе обиколил целия район около фермата, но не беше попаднал на никаква диря.

— Е, кажи де, Скоти, у теб ли е понито, или не? — закачаха го съучениците му и всички, които го виждаха да прекосява града на път за вкъщи.

— Гледайте си работата — измърморваше Скоти.

Не беше склонен да го изкара на шега, което означаваше, че сигурно крие някъде Бо. Имаше стотици места в саваните покрай двете реки, където можеше да скрие понито. Всичко беше въпрос на време, докато полицията и Еър не бяха тръгнали да ги претърсват.

В училището гадаехме как ли е успял да отвлече понито. Никой от нас не се съмняваше, че Скоти го е измъкнал. Разправяха, че един от пастирите на Еър бил гонил някакъв човек по брега в нощта преди изчезването на понито. Едно от кучетата му открило дребна фигурка близо до реката. Човекът скочил във водата и избягал. Не бил по-висок от метър и петдесет и пет — толкова, колкото беше и Скоти. Пастирът, Скитър Биндълс-Комара, дори не си направил труда да съобщи за случилото се на Елисън Еър, тъй като пастирите често се натъкваха на крадци покрай речния бряг. Някои хукваха да бягат, тъй като съвестта им не бе чиста, а други оставаха да си побъбрят с пастирите, тъй като просто си търсеха място за нощувка.

— Е, добре. Значи е стигнал до фермата на Еър, като е преплувал реката — размишляваше синът на собствениците на гаражи Питър Пулън. — Ама къде я е преплувал?

— Скоти знае стотици места, откъдето може да се преплува — каза Том.

— И после? Как е стигнал до ливадката, където държат Бо? От нея до къщата има само стотина метра. А кучетата?

Спорихме надълго и нашироко и най-сетне въз основа на вещите си мнения и тайни сведения решихме, че Скоти е преплувал реката нагоре по течението, като доста е заобиколил, за да влезе в имението от задната му страна. На известно разстояние от къщата се ширеше ливада, на която Еърови държаха половин дузина коне — но не и Бо. Там, според нас, Скоти бе хванал някой кон (не беше трудно, тъй като всичките бяха опитомени), бе се потъркал в него, за да попие миризмата му, и така бе заблудил кучетата — да заблудиш кучетата бе наистина много важно. Заедно с коня стигнал безпрепятствено до оградата и най-накрая се вмъкнал в ливадката до къщата, където държали Бо.

Дотук — добре.

Но по-нататък ставаше много трудно за обяснение. Получиха се и разногласия — как така е примамил и измъкнал Бо… Мнозинството реши, че Скоти е носел със себе си и юздата на Таф, сложил я на Бо и го извел през отдалечения край на ливадката, отмествайки горната летва на оградата; Бо прескочил над средната, Скоти върнал горната на мястото й и Бо се озовал в ливадата с конете. Същото направили, като стигнали до другия край на ливадата, който беше доста отдалечен от къщата. И после — по стария път.