Джеймс Олдридж - Да яздиш диво пони

Знаех какво си мислеше мама. Татко нямаше да получи нищо от това дело. Пири не можеше да му плати, а и татко не би им взел пари. Ето защо и ние бяхме доста бедно семейство. На кухненската ни поличка също не се намираха пари. Непоклатимата принципност на баща ми обикновено водеше до липса на клиенти. Той или печелеше делата не както трябва (печелеше юридически, но не и финансово), или (със същия ефект) ги загубваше в името на правдата. Ето защо много от хората в града ни не го търсеха за услуги.

— Предполагам, че няма как да не се заемеш с делото — каза мама, сви примирено рамене и започна да раздава десерта — мляко с ориз, — както обикновено не достатъчно сладко. Сигурно отново бяхме свършили и захарта, и парите. Но ние бяхме свикнали с това и почти не го забелязвахме.

В неделята преди делото да бъде изпратено в съда, Елисън Еър отишъл във фермата на Пири, но не с обичайните си бричове, а със сиви панталони и сако. Застанал на стъпалата под балкона и извикал Ангъс, който обядвал. Ангъс се показал — Скоти бил зад гърба му — и Елисън, казал, че иска да разговаря с тях.

— Не мога да ви спра, щом искате да говорите — нелюбезно рекъл Ангъс. — Казвайте каквото има и изчезвайте от фермата ми.

Ангъс нямал никаква причина да е учтив с Елисън и явно предчувствал, че щом Елисън Еър е дошъл да разговарят, то сигурно му крои някакъв номер. А освен това татко беше наредил на Ангъс да не обсъжда делото с никого — особено с някой от противната страна. А ето че главният противник бе дошъл да преговаря.

— Ще дойдете ли да поприказваме в колата? — попитал Елисън. — Спрял съм колкото се може по-близо до асфалтовия път. — Говорел учтиво и убедително.

— Защо? — попитал подозрително Скоти.

— Ти мълчи — рязко му казал Ангъс.

— Дъщеря ми Джоузи е в колата и иска да говори с теб — обърнал се Елисън към Скоти.

— Синът ми няма да мръдне оттук. Освен ако не докарате полиция — отсякъл Ангъс.

Елисън пламнал, но запазил самообладание (по начина, по който Скоти ни разказа всичко, личеше, че се възхищава от поведението на Елисън).

— Уверявам ви, че там е само Джоузи. Иска да поговори само пет минути със сина ви. Давам ви честната си дума.

Ангъс се колебаел. Скоти и мисис Пири стояли зад него и по всичко личало, че са объркани от учтивата покана и от внимателното отношение на Елисън към тях.

— Моля ви, мисис Пири, убедете ги да дойдат — казал Елисън. — Вие сте майка, ще разберете.

Изглежда, в този момент Елисън бил забравил, че именно той е причината да призоват Скоти в съда като конекрадец. Или просто не се е замислял какво ли изпитва Скоти сред калта на мизерната ферма, застанал на балкона на тази гола къща в очакване да бъде съден като углавен престъпник.

— Да, тя е майка, майка на сина си! — ядосано заявил Ангъс. — На този, когото вие искате да изпратите в затвора! Хайде, омитайте се от земята ми, омитайте се заедно с майчинските си брътвежи!

— Извинете — бързо го прекъснал Елисън, — не исках да ви засегна. Но ако може, елате да поговорите с Джоузи, мисис Пири. Ти също — обърнал се той към Скоти. Никога не го наричаше с името му. — Сигурен съм, че ще уредим нещата във ваша полза. Тримата Пири отново били озадачени.

— Каква полза? — хитро попитал Ангъс.

— Мисля, че ще е по-добре да дойдете при дъщеря ми и тогава ще разберете.

Скоти пръв се усетил какво става и бързо казал ла баща си:

— Не отивай, татко! Това е номер!

Ангъс му наредил да мълчи.

— Защо искате да се срещаме с дъщеря ви? Какво ще е това, което тя може, а вие не можете да ни кажете? — попитал Ангъс.

— Работата е там — казал Елисън, сдържайки се да не избухне, — че дъщеря ми иска да поговори с момчето ви и да му обясни какво означава понито за нея.

— Кое пони? — ядосано попитал Ангъс. — За какво пони ми говорите?

Елисън започвал да губи търпение.

— О, хайде, Пири! Бъдете благоразумен, за бога!

Скоти започнал да се измъква назад, сякаш сега, след като бил разкрил намеренията си, Елисън се готвел отново да го сграбчи. Елисън забелязал Скоти и бързо казал:

— Чакай! Не си отивай! Само минутка, момче!

Може би ако беше казал „Само минутка, Скоти“ и ако беше разговарял приятелски, без да демонстрира господарския си нрав, Елисън щеше да успее.

— Джоузи не може да дойде дотук — обърнал се към Скоти той. — Ето защо си мислех, че ти не би имал нещо против да отидеш при нея.

И направил още една грешка. Не мисля, че Елисън нарочно се е опитвал да бие на чувства. Беше прекалено горд, за да го направи. Просто отправил една молба, но тя била предварително обречена поради много други сложни обстоятелства. На Скоти и родителите му им било ясно, че като ги моли да видят безжизнените крака на Джоузи, Елисън се надява на милост от тези, които най-вече се нуждаят от нея, и на състрадание от тези, които живеят от трохите на човешкото състрадание.