Джеймс Олдридж - Да яздиш диво пони

— Но те изобщо не са внимателни — заявих аз. — Какво смяташ, че можеш да направиш?

— Преди всичко ще се опитам да убедя Страп, който ще бъде полицейският експерт по делото, тъй като е адвокат на Елисън Еър, да изтегли всички обвинения срещу момчето.

— Мистър Страп няма да ги изтегли, като разбере, че ти ще защитаваш Скоти — каза Джийни.

— Щеше да е така, ако делото си заслужаваше — рече татко. — Но той няма никакви съществени доказателства и трябва да е глупак, за да допусне такова дело да се разглежда в съда.

— Той няма да отстъпи — упорстваше Джийни. Тя ходеше в единственото частно училище за момичета в Сейнт Хелън, където учеше и Елън, дъщерята на Страп. Джийни все се караше с Елън, тъй като всичко, което засягаше бащите-съперници, се превръщаше в ожесточена малка война помежду им.

— Ще видим — каза татко, без да има каквото и да било намерение да говори повече за това.

Но аз, Джийни и Том започнахме да спорим. Джийни беше все още на страната на Джоузи Еър. Макар да не искаше да съдят Скоти, тя вярваше (както и повечето й съученички), че Скоти е откраднал понито на Джоузи и че трябва да й го върне обратно.

— Но тя има стотици понита — възмути се Том.

— Е да, но не като Бо. Всички знаят какво направи тя от това пони и колко са привързани един към друг. Тя зависи от него.

— Че тя може пак да си обучи някое — държеше на своето Том.

— Но не същото.

— Е, хайде, стига вече! — обади се мама.

— Кит, не съм ли права? — обърна се Джийни към мен. Това бе рядък комплимент, тъй като Джийни винаги имаше собствено мнение и рядко си търсеше поддръжник в споровете.

Но и аз самият не бях наясно. Беше ми жал за Джоузи Еър. На всички ни беше жал. Блу Уотърс естествено бе разказал в „Белия лебед“ колко тежък и нещастен е животът на Джоузи без Бо. Но не само понито й липсваше. Джоузи бе окончателно лишена от лесното придвижване из „Ривърсайд“, което й осигуряваше Бо. Тя отказваше и да говори за друго пони на мястото на Бо. Или Бо, или никой друг!

— Тя дори отказва да излиза — разправял Блу на посетителите на бара, които спорили за изчезването на Бо, подведени по изкусния начин, по който Блу им поднасял тайните си сведения.

Бирата се леела, а Блу се възмущавал:

— Все едно си се сдобил с чифт крака и изведнъж на другия ден ги изгубваш — може ли да не се разстроиш и да не проклинаш, а?!

Изобщо Джоузи била или разстроена, или сърдита, или плачела, или отказвала да учи. Много често побеснявала от възмущение, че се бавят с намирането на любимия й Бо.

— Трябва да го откриете! — молела тя баща си, хем ядосана, хем отчаяна.

И естествено Елисън правеше всичко, за да открие Бо. Той не беше коравосърдечен, нито пък жесток човек, но нищо не бе в сила да го спре в начинанията му, при положение че бе откраднато нещо така ценно и важно като понито-спасител на Джоузи. Аз дори разбирах Колинз, който действаше по принуда. Какво друго можеше да направи? Въпреки всичко продължавах да съм на страната на Скоти, който не беше образец на съвършенство (кой от нас е?), но който щеше да е истинска жертва, ако, разбира се, не съумееше някак да се измъкне. А Скоти се бореше и това будеше възхищението ни. На път за дома той прекосяваше града така, сякаш предизвикваше всички около себе си да отгатнат — ако могат! — къде е скрил понито. Хайде де, намерете го! Победете ме в играта на появяване и изчезване!

По същия начин се държеше и в училище. Изобщо беше станал много чувствителен и избухлив и ние внимавахме в приказките си с него.

Въпреки всичко смятам, че Скоти нямаше да има каквито и да е шансове, ако делото не бе в ръцете на такъв съвестен адвокат като татко. За мен законът представляваше огромен чук. Той сплескваше всичко под себе си в случай, че не се намеси някоя опитна ръка — обикновено по чудо. Делото на Скоти щеше да трае не повече от десет минути — разбира се, ако не беше баща ми. Ето с какво ме възмущава законът. Хората не могат да бъдат равни пред него, в случай че адвокатите им не са „равни“… Значи, важен е адвокатът, а не законът…

— Е? — настояваше Джийни, предусещайки съмненията ми. — Не съм ли права, Кит? Не смяташ ли, че това е понито на Джоузи Еър?

— Не мисля, че Скоти би взел понито, ако не е сигурен, че е неговото.

Джийни въздъхна дълбоко.

— И кога ще се води делото, ако се стигне до съд? — попита мама.

— Следващата седмица.

— Колко ще продължи?

— Вероятно няколко часа.

— И това ли ще е всичко?

— Не зная със сигурност, Хана — каза татко, леко раздразнен.